Страх от магия или магията на страха

Начинът, по който гледаме на света, създава света, който виждаме. Б. Кауфман

„Аз не вярвам в тези неща, но... Чудя се понякога имам ли направена магия... Защото от известно време не ми върви.” Въпрос, който може да хрумне почти на всекиго. Особено когато „нещо ни куца” и усещаме липса на така търсения и набеден късмет.

Страхът от направена магия... Древен и модерен. Познат отдавна, но събуден напоследък за нов живот – защото вътрешното търсене определя външното предлагане.

Как се заражда този страх? Той се прокрадва тихо, превзема ни „на части” и докато се усетим – един ден е заел стабилно място в мислите ни. Един ден вече даже не допускаме – сигурни сме, че „има нещо...”. И че то не е в нас.

Това подозрение ни надушва и ни заразява постепенно, стъпка по стъпка. Създаваме благоприятна почва за него, когато не даваме навременен израз на чувствата си, не търсим градивен разговор и промяна в отношението и поведението си, когато обвинително съдим, „стискаме зъби” и натрупваме обида след обида. Когато започнем да (се) омаловажаваме и да (се) подценяваме, да не (се) ценим. Когато обръщаме поглед повече към онова, което нямаме, отколкото към даровете в живота ни, които винаги са налице. Когато отправяме поглед все повече към другите, отколкото към себе си, и ги издигаме на пиедестал – както за да ги обожествяваме, така и за да ги разпъваме на кръст. И себе си заедно с тях. Когато започнем все повече да (се) съжаляваме и все по-малко да се надяваме, все повече да се примиряваме и все по-малко да виждаме смисъл в това, което е.

Страхът от магия е страх от чужда недобронамерена намеса в живота ни. Но нищо, което е в живота ни, не е случайно там. Ключовете от вратата ни са винаги в наши ръце. И вратата ни се отваря само отвътре.

Ние съдействаме за появата на този страх, а и за появата на недобронамерено присъствие в живота ни, като го допускаме. Буквално и преносно. Допускаме, че то е възможно. Допускаме го в мислите, чувствата и действията си. Защото кой е непрестанно и неизменно добронамерен – дори (и най-вече) към себе си? Кой понякога не е преуморен, изнервен, раздразнителен, недоволен, податлив на „ниски” мисли и чувства, които отварят „вратата” и ни правят достъпни за тази енергия и отвън, в другите хора и събития. Но ако не виждаме връзката между себе и и света, между вътре и вън, ако приемаме последствието, но търсим причината извън себе си, поемаме по сигурния път на автоагресията, на обезсилването на себе си. И избираме сами ролята на обвинители и жертви.

Каква е „противоотровата”? Да не подценяваме и да не надценяваме както себе си, така и другите – и в уменията, и в неуменията, и в силите, и в слабостите. Да бъдем милостиви. Да не се борим с тъмнината – защото „който дълго време наднича в бездната, и бездната започва да наднича в него” (Ницше), а да се стремим все по-осъзнато към светлината. Колкото и да е малка тя, да я търсим и да я откриваме в себе си, във всеки човек и събитие и да се свързваме с нея. Да преминаваме през страховете и подозренията си, без да ги подхранваме и без „да залепваме” за тях; да ги надрастваме, колкото и да е трудно това. Защото всяко присъствие в живота ни, и леко, и трудно, и радостно, и тъжно, е помощник и приятел и ни помага да пораснем и да се повдигнем. Да можем все повече да се доверяваме. На Създателя, на себе си, на другите и на света – такъв, какъвто е, какъвто искаме да бъде и какъвто го сътворяваме във всеки един момент. Отново и отново.

Автор Илиана Смилянова