Тъгата не е болест. Цветята на Бах - Тинтява, Gentian

Статия от поредицата Освободи себе си* с Цветята на Бах

Тъгата е един от корабите във флотилията, с която Душата пътува обратно към Дома.

Житейският ни път често криволичи – буквално и преносно, водейки ни през тъмни и плашещи територии – без видимост, погълнали привидно хоризонта. Както всяко живо същество, и ние се стремим към светлината и поне първосигнално се опитваме да заобиколим онова, което ни плаши, опитваме се да си спестим трудната и тъмна част от приключението, онази (вътрешна и външна) територия, в която, изпълнени с несигурност, ни се налага да се движим опипом, водени единствено от вярата и вътрешния си компас...

Божествената ни съдба има своя собствена логика, често неразбираема за човешкото ни аз, свое собствено темпо, с което нещата се случват не когато ни се иска (обикновено ве-дна-га!!!), а когато им дойде времето и най-вече – когато ние самите узреем за тях.

В такива бавни, трудни и тъмни периоди, когато потъваме в тъга и губим спасителната нишка на смисъла и желанието да продължим напред, ръка може да ни подаде и целебната енергия на цветето Тинтява, Gentian.

Как описва неговото предназначение Едуард Бах: „За онези, които лесно се обезкуражават. Те често напредват добре в процеса на оздравяване и успешно се справят с ежедневните си задачи, но и най-малките забавяния и пречки ги изпълват със съмнение и ги обезверяват... Когато вървите успешно по пътя си, се чувствате вдъхновени, но когато срещнете трудности, бързо се отчайвате? Ако е така, малките цветчета на Горчивката, която расте по планинските пасища, ще ви помогне да гоните упорито целта си и да гледате по-оптимистично и радостно на света, дори когато небето е покрито с облаци. Тя ще ви насърчава по всяко време и ще ви помогне да осъзнаете, че няма как да се провалите, ако влагате всичко от себе си, независимо от резултатите.”

В такива периоди на несигурност, съмнения и обезверяване ние висим като житейски алпинисти единствено на тънката нишка на вярата. Устоявайки на собственото си съмнение и продължавайки напред, ние вече не вярваме, а знаем, че смисъл винаги има, независимо от резултата, и че не друг, а Господ ни държи осигуровката... Знаем го не на теория, а на практика. От най-добрия учител – от собствения си житейски опит.

В такива периоди се учим да се забавяме – доброволно или доброзорно. Научаваме, че бавното е съществена част от за-бавното. Осъзнаваме, че трудното и бавно придвижване не означава задължително, че сме на погрешен път. Учим се да не се съмняваме или поне вярата ни да надвишава съмнението. „Защото който се съмнява, прилича на морски вълни, които се тласкат и блъскат от ветровете...” (Яков 1:6).

Приемаме и тъгата като пълноправен, макар и временен, наш спътник и верен приятел.  И събираме смелост и сила да продължим напред, без да се обръщаме назад като жената на Лот, която се превръща в стълб от сол, или като Орфей, който, подведен от съмнения и търсене на доказателства, загубва отново своята любима Евридика...

Пътят ни към светлината минава през различни територии, които ние осветяваме чрез присъствието си в тях. Този път минава и през съмнението и тъгата. Преживявайки ги и продължавайки отвъд, превръщаме предположенията в опитност, страховете в сила, а вярата – в знание. Израстваме, задълбочаваме се и увеличаваме светлината – и в себе си, и в света.

Сериозни остри и хронични проблеми и заболявания изискват консултиране със специалист.

Автор Илиана Смилянова