Бук, Beech. Или те ценя, или се обезценявам.

Критиката, като дъжда, трябва да бъде достатъчно нежна, за да подхранва растежа на човека, без да унищожава корените му. Франк А. Кларк

Всеки от нас е уникален, различен, възприема и създава по неповторим начин света в и около себе си. Същевременно всички ние сме свързани един с друг и нишките помежду ни са двупосочен поток, който не можем изцяло да разберем и да контролираме.

Всеки от нас има своя представа и за целта, към която се стреми, и за пътя, по който върви. Често търканията и проблемите ни се раждат на почвата на различията между нас. Ако се фокусираме изцяло върху тях, ставаме свръх критични. Ако ги пренебрегваме, отиваме в зоната на свръх толерантността. А и двата полюса ни отдалечават от центъра и от градивната среща помежду ни, в която имаме възможност заедно да пораснем. Всъщност, колкото и да звучи противоречиво, зад всяка критика се корени стремеж към красота и мир, желание за израстване, за подобрение и помирение.

В Цветята на Бах растението, което ни подпомага да хармонизираме тази енергия и да изявим този си потенциал, е Букът.

„За онези, които чувстват нуждата да виждат повече доброта и красота във всичко, което ги заобикаля. Дори когато всичко изглежда погрешно, те трябва да развият способността да виждат как доброто расте отвътре. И така да могат да бъдат по-толерантни, разбиращи и снизходителни към различните начини, по които всеки индивид, всяко нещо работи за своето собствено крайно съвършенство.“(Едуард Бах)

В един човек има всичко – и която част от неговия космос изберем да видим и до откроим, с нея се свързваме и влизаме в обмен.

Всичко онова, което виждаме и привиждаме у другите, което харесваме или отхвърляме у тях, по един или друг начин присъства и у самите нас. Опознавайки другите, ние опознаваме и себе си и това е голямото богатство на срещите помежду ни – „тъй като знанието няма никаква ценност, ако същевременно не е и самопознание“ (Гьоц Бломе).

В света и в живота ни добронамерената критика има своята ценна роля, защото може да посочи, да извади наяве недостатъка. А недостатъкът ни помага да разпознаем какво не достига, за да постигнем хармония и мир – вътрешен и външен. Хората, които имат склонността да критикуват, притежават именно този ценен талант – да откриват тази недостатъчно проявена дарба, този потенциал, който чака да бъде открит и изявен, за да обогати и своя носител, и света.

Онова, което избираме да видим, върху което се фокусираме, както и онова, за което решаваме да си затворим очите, са част от една по-голяма, цялостна и хармонична картина, до която човешкият ни поглед няма достъп. И вероятно това ни ограничение не е случайно – за да минем отвъд анализа и интелектуалното разбиране и да започнем да виждаме и с очите на сърцето. И да прогледнем за светлината – защото онова, в което си отказваме да я открием, започва да ни обсебва.

Иначе, вместо да изпишем вежди, вадим очи. А онова, което привиждаме у другия, макар и понякога предрешено до неузнаваемост, живее и у самите нас. И е в живота ни, за да го разпознаем и у себе си и да го повдигнем.

Така се учим да разпознаваме и да подхранваме истината - която стои винаги помежду ни и ни надхвърля поотделно, за да ни помогне да пораснем заедно.

Автор Илиана Смилянова

Източник www.tarotbg.com