От момента, в който Ричард Никсън официално обявява война на рака чрез подписването на Американския противораков закон, повече от сто милиарда долара от средствата на данъкоплатците са били изхарчени за изследване и разработване на лекарства в опит да се унищожи болестта, трилиони повече са похарчили самите болни, но резултатите остават разочароващи.
Дори четиридесет години след въвеждането на комплексната „традиционна” (хирургия и химиотерапия) и „ядрена” (лъчева терапия) война срещу рака, у всеки четвърти се диагностицира това заболяване – и ако вярваме на прогнозите, числото на заболелите продължава непрестанно да расте.
Може би това грандиозно поражение отразява факта, че природата на рака е била изтълкувана изначално погрешно, а заедно с това са погрешни и нашите опити да предотвратим или излекуваме рака. Не толкова отдавна беше обявено, че ацидозата е предвестник на рака, въпреки че по-рано това беше неизвестно. Може би трябва да се върнем към фундаменталния въпрос: какво е ракът? Докато не можем да намерим неговия точен отговор, всички опити да се „предотврати” или „лекува” болест, която не разбираме, са обречени на провал.
През последния половин век „мутационната теория” представи наложило се обяснения за причините за развитие на рака, съгласно което натрупаните мутации в нашите клетки довеждат някои особено уязвими от тях до „лудост”. Тяхното „безумно” и „изкривено” поведение се явява резултат от множество разрушителни явления в ДНК, която обикновено поддържа тяхната „цивилизована дейност” по отношение на целостта на огромното многоклетъчно общество - организма.
От тази гледна точка тези клетки–мошеници непрестанно се размножават и образуват тумор, като по различни начини имитират характеристиките на инфекциозните процеси в организма на домакина дотогава, докато новообразуванието не възпрепятства жизнено важни процеси и в крайна сметка не доведе до смърт.
Съгласно дадената хипотеза, на която силно влияние оказва Дарвиновата теория на еволюцията (понякога я наричат „вътрешен дарвинизъм”, който води до развиването на здрави клетки в злокачествени), този процес много прилича на естествения подбор, тоест случайните мутации подпомагат оцеляването и размножаването на раковите клетки в тумори.
Повреденото ДНК може да се появи както по пътя на наследени дефектни ДНК последователности („лоши гени”), така и под въздействието на разрушителни химически вещества (например тютюн) или радиоизлъчване.
И въпреки че тази гледна точка дава някакво обяснение, тя може да бъде и погрешна. Например, един от основните принципи на еволюцията се заключава в това, че случайните мутации винаги са опасни и водят до гибел на клетката. Тогава в този случай раковите клетки се оказват истински „късметлии”. Вместо да загинат като нормални клетки, сблъскали се със случайни мутации, те демонстрират напълно противоположна реакция: стават безсмъртни, неподвластни на програмираната смърт на клетката, която застига здравите клетки.
Тогава действително ли в основата на превръщането на здравата клетка в ракова лежат случайността и хаоса? Туморните клетки, в края на краищата, проявяват високо организирано поведение, затова изглежда невъзможен фактът, че ги стимулират такива съвършено случайни сили като мутацията... Раковите клетки (тумори или новообразувания) са способни например да построят собствена система за кръвоснабдяване (ангиогенеза), способни са да защитят себе си (...), отделят агресивни ферменти, за да могат свободно да се движат по целия организъм, способни са да изменят своя метаболизъм, за да живеят в среда с ниско съдържание на кислород, високо съдържание на захар и повишена киселинност, а знаят и как да отделят свои собствени повърхностни рецептори, за да избегнат откриването им от левкоцитите.
Могат ли тези сложни поведенчески модели да бъдат резултат от случайни мутации? И възможно ли е случайните мутации да довеждат до формирането на такива „успешни” комплекти от генетични свойства всеки път, когато в организма на човека се образува нова форма на рак. Случайните мутации несъмнено играят важна роля в предизвикването и развитието на рака, но само те не са достатъчни за пълноценното му обяснение.
Ракът – древна програма за оцеляване
Теорията, представена от учения от държавния университет в Аризона Пол Дейвис и от учения от Австралийския национален университет Чарлз Линевивер помага да се внесе необходимата светлина относно истинската природа на рака.
„Ракът – това не е случайно струпване от егоистични клетки-мошеници с лошо поведение, а високоефективна програмирана програма за реакция при стрес, усъвършенствана в дълъг еволюционен период.”
В своя основополагащ труд под името „Раковите тумори като многоклетъчни 1.0 гени на далечните предци” Дейвис и Линевивер предполагат, че ракът е атавизъм, взет от генетичния „арсенал”, който е на милиарди години и който и до днес почива – обикновено спи – дълбоко в генома на нашите клетки.
Дейвис нарича този скрит генетичен слой многоклетъчно 1.0. Той съдържа пътища и програми, които някога са били необходими за нашите древни клетъчни предшественици, за да оживеят в съвършено друга среда. Без високодиференцираните клетки и специализираните органи на висшите многоклетъчни (многоклетъчни 2.0), клетките с генетика многоклетъчно 1.0 биха имали полезни свойства, които биха им позволили да оцелеят при пряк контакт с това, което е представлявало съвършено друга, много жестока (за нас) обкръжаваща среда.
Например, преди милиарди години нивото на кислорода в атмосферата е бил много нисък, още не се е сформирала фотосинтезата, за да произвежда изобилен запас от него. Това означава, че клетъчният живот по това време е трябвало да се развива в обкръжаваща среда с ниско съдържание на кислород или изобщо в безкислородна среда – именно това и правят раковите клетки, използвайки аеробна гликолиза за създаване на енергия вместо окислително фосфорилиране.
Дейвис и Линевивер обобщават мнението си така: „Ние предполагаме, че ракът е атавизъм, който възниква, когато генетични или епигенетични неизправности отварят древния „арсенал” на вече съществуващи приспособления, възстановяващи доминирането в по-ранен слой на гени, които са контролирали свободни колонии от само частично диференцирани клетки, приличащи на тумори. Съществуването на такъв инструментариум предполага, че прогресът на новообразувания (или рак) в организма на домакина явно се различава от нормалната еволюция на Дарвин.”
Вместо да гледаме на такава отличителна черта на рака като безкрайното размножаване като на начин за развиване на нови свойства, пренебрегнати от случайната мутация, трябва да я считаме за състояние на клетката „по подразбиране”, създадено милиарди години назад, когато безсмъртието е било първостепенен приоритет.
Не забравяйте, че древната съвкупност от клетки не е имала такава диференциация на клетъчни типове и специализация на тъкани, каквато има у висшите животни (тоест кожа, коса, нокти и др.) за защита от пагубното въздействие на обкръжаващата среда.
Ако ракът е древна разбулена програма за оцеляване, то това все още не означава, че „теорията за мутацията” все пак не съдържа в себе си част истина. Генетичните увреждания и мутации по същината си способстват развитието на рака, но вместо да бъдат считани за предизвикващи сложната система на поведение, свързана с рака, по-точно би било да предположим, че се явяват вече съществуващ набор от генетични програми (атавизъм).*
Например известни са повече от няколко стотин онкогена, присъстващи в нашето ДНК и явяващи се общи за широк спектър от различни биологични видове, включително дрозофила, което показва доколко те са древни (минимум 600 години) и универсални (срещат се в повечето многоклетъчни организми).
В рамките на този нов начин на мислене ракът повече не може да бъде разглеждан като някаква предопределена ген-бомба със забавено действие, заложена в нас, или просто като отпадъчен продукт на натрупващото се въздействие на генотоксичните вещества. По-скоро ракът е древна реакция за оживяване във все по-токсична среда, с неестествено хранене и отслабен имунитет. Тези клетки са се научили да оживяват при извънредно натоварване, осъществявайки постоянно самовъзстановяване (репликация) и следвайки принципа: всичко, което не те убива, те прави по-силен.
Ракът повече не може да бъде разглеждан като нещо лошо, случващо се вътре в здравия организъм. Ракът се явява това, което организмът активно предприема в отговор на нездравата клетъчна, физическа и планетарна среда. Вместо израз на физическо отклонение от нормата, той може би е израз на физическия интелект и способност на нашите клетки да оживяват в условия, които ги застрашават в такава критическа степен, в която оцеляването е невъзможно.
Това хвърля светлина и върху разрушителния характер на химио- и лъчетерапиите. Туморите съдържат широк спектър от клетки, много от които по същината си са доброкачествени (никога не причиняват вреда на организма), а някои от тях дори въпрепятстват вредоносните клетки. Инвазивните клетки са по-първични по своята генетическа конфигурация (многоклетъчни 1.0), защото им се е налагало да понасят много щети по време на целия им жизнен цикъл. Именно тези клетки, които са най-устойчиви към химиотерапията, най-рядко умират при нейното въздействие. Следователно химиотерапията и лъчетерапията убиват клетки, които всъщност не представляват заплаха.
Ракът – симптом, а не болест
По-разумно е да гледаме на рака не като на „монолитна болест”, а като на симптом за влошаващи се клетъчни условия и условия на обкръжаващата среда. С други суми, обкръжаващата среда на клетката е станала неблагоприятна за нейното нормално функциониране, и за да й помогнат да оживее, в клетката се случват дълбоки генетически изменения, повтарящи древни генетични пътища, който ние свързваме с раковия фенотип.
Този „екологичен” подход отново обръща нашето внимание към предотвратимите и поддаващи се на лечение причини за „болестта”, вместо към неясната и остаряла концепция за „дефектни гени”, на които не ни е в силите да повлияем.
По същество ние трябва да превключи своето мислене от гледната точка, че ракът се явява нещо неестествено, което се случва с нас, на тази, в която виждаме, че ракът е напълно естествена реакция на нашия организъм, за да оцелеем в неестествени условия. Променете тези условия към по-добро и от това ще извечете много по-голяма полза отколкото от борбата с рака като с враг.
*Концепцията за рака като атавизъм може да бъде обяснена по следния начин: атавизмът – това е по-стара генетическа особеност, свойство, което повече не се използва, и затова се потиска от отново еволюиралите гени. За пример може да се даде ципата между пръстите.
Докато ние се намираме в майчината утроба, ги има у всекиго, но в процеса на ембрионално развитие те изчезват. Това става с помощта на процеса на „програмируемата клетъчна смърт”, известна също като апоптоза. Организмът просто включва апоптозата на гените в тъканите, свързани с ципите, и тези клетки спокойно се отстраняват, в резултат на което имаме обичайните, лишени от ципи, ръце и крака.
Най-интересното е , че раковите клетки са ракови затова, защото не умират. Те или са забравили как да преминат програмираната смърт (апоптозата), или са били принудени поради травма (генетично нарушение) или екологическо натоварване (епигенетично изменение) да потиснат гените, които биха им позволили да умрат. Раковите клетки по същината си са копирани от древен генетичен инструментариум, който техните предшественици са използвали преди милиарди години, за да оживеят в особено сурови условия, където размножаването е било много по-предпочитан избор пред смъртта.
Източник mixednews.ru
Превод Илиана Смилянова
Тази книга предоставя на читателя възможност, с помощта на символите в ТАРО, да потърси, да открие и да използва вътрешни, висши опорни точки, светли ориентири в своето житейско пътуване - през съответните ден, месец, година, при търсене на отговора на актуален въпрос, при процес на себепознание и самоанализ, при стремеж към синхронизиране на вътрешните и външните условия и процеси...
Последвайте себе си в това пътуване навътре. Защото всяко пътуване е пътуване за завръщане.