Сладък кестен, Sweet chestnut. Когато си мислиш, че това е краят.

Когато навън се здрачава, отвътре започва да просветлява...

Ние, хората, сме много издръжливи същества. Самите ние дори не подозираме колко много можем да понесем. Една мъдрост гласи, че човек може да преживее всичко, освен собствената си смърт. Всъщност в себе си знаем, че и тя не е краят...

Карл Юнг твърди: „Дори и в най-щастливия живот не може да няма част мрак – думата щастие би загубила смисъла си, ако не се уравновесяваше от скръбта.“

Но всеки от нас има своя предел на поносимост, на болка. Болка не толкова физическа, колкото душевна - защото и най-силната телесна болка не може да се сравни с онова неописуемо трудно състояние, когато ни боли душата. И може би рано или късно, по-скоро за добро, отколкото за зло, всеки от нас достига този предел –  не случайно и не защото нещо е или не е направил. А защото му е време да се промени.

Точно тази промяна обаче не може да бъде формална, условна, повърхностна. Тя трябва да докосне най-дълбоката ни същност, сърцевината на онова, което сме. И да ни свърже отново с източника, от който произлизаме и към който, осъзнато или не, се стремим да се завърнем, обогатени с даровете на своите преживявания.

Сред цветята на Бах има една есенция, която ни помага да преживеем именно такива трудни моменти и не само да оцелеем, а да преоткрием и да последваме светлината в „тъмната нощ на душата“. Създадена от цветовете на сладкия (ядливия) кестен, тя е лек за следното описано от Едуард Бах състояние: „За онези моменти в живота на някои хора, когато страданието е толкова голямо, че изглежда непоносимо. Когато човек умствено и физически сякаш е достигнал своите крайни предели на поносимост и ще рухне. Когато сякаш единственото, което предстои да се случи, е разруха и унищожение.“

Това състояние е предадено много точно и от Емили Дикинсън (в превод на Цветан Стоянов):

Да се бориш на глас е храбро –
но по-голяма е храбростта,
когато се биеш вътре в сърцето си
с кавалерията на скръбта...

Да преживеем и да подпомогнем себе си в тази мъчителна борба, в тази си коренна трансформация, е болезнено, но целебно и нужно преживяване. То наподобява събличането на стара житейска кожа, на отказ от остаряла и вече вредна за нас представа за себе си и за света. Само така можем да отворим място за радостта и мира в тялото, душата и живота си. Само така ще можем след това, обновени, раними, но и силни по новому, да обновим вътрешната и външната си посока и да повдигнем себе си. А така и целия свят заедно с нас.

Затова, когато си мислим, че сме достигнали дъното на своята болка и отчаяние, когато сме убедени, че това е краят и „от никъде взорът надежда не види“, е нужно да се от/пуснем и да допуснем да бъдем спасени. Защото всеки от нас никога не е сам, а спасението винаги е на една ръка разстояние. Една човешка и една божествена ръка. Които трябва да се срещнат.

Автор Илиана Смилянова

Източник www.tarotbg.com