Обидата (преводна статия - откъси)
Обидата е емоционална реакция на човека в отговор на разрушаване на неговите очаквания и надежди, на краха на неговите желания. Това е примитивна форма на регулиране на отношенията между хората, примитивна форма на възпитание и управление на другите.
Обидата е първобитен вариант на самозащита. Ако се обиждаме на някого и изпитваме неприязън към него на съзнателно ниво, това означава, че искаме да увеличим дистанцията, че не искаме да се срещаме повече с него, да имаме общо с него. Но ако емоцията на не-любов, тоест на обида и осъждане, навлезе дълбоко в подсъзнанието, то тя изглежда по съвсем друг начин: той ме обиди – затова аз не го обичам – значи той е лош – а ако е лош, то той не трябва да съществува. И ние започваме със своята енергетика несъзнателно да убиваме на фин план обидилия ни човек. Тоест по същината си обидата е подсъзнателно желание да убиеш обидилия те.
При задържане на това желание механизмът на унищожение се обръща срещу самия човек и той започва да боледува. Отказът от обиди, тоест пълната безконфликтност, е отсъствие на развитие и смърт.
Правилното отношение към обидата трябва да бъде следното: всяка обида е фактор за нашето развитие при условие, че запазваме любовта в душата си. Ако се отказваме от обидата, но не се отказваме от възпитание на себе си и другия – тогава обидата става ненужна за нас.
Главното, което подхранва обидата, е нежеланието на обидилия да се променя и нашето нежелание да го възпитаваме.
Степента на обидчивост на човека пряко зависи от степента на неговата привързаност към различни аспекти на човешкото щастие. По-малко се обижда този, който е по-малко привързан. Колкото повече съм привързан, толкова повече завися от другия човек, толкова повече очаквам от него и толкова повече му се обиждам. Зависимостта от човешките ценности отначало поражда страх, после – обида, после – болест...
Обидчив и агресивен е този, който на първо място иска да получава. Източникът на вътрешна агресия е потребителството (консумацията); да прости не може този, който е настроен потребителски. Когато отдаването започне да превишава потребителството, зависимостта от света рязко намалява и обидите леко се прощават.
Обидата е неумение да жертваш. Основният фактор, подхранващ обидата, е неприемане на това, което се е случило. Ако аз не приемам случилата се загуба, то не мога да простя обидата, която ми е нанесъл човекът с тази загуба. Когато Христос е учел хората да обичат тези, които са ги предали, обидили или оскърбили, той всъщност ги е учел да принасят жертва на Бога. Най-голямата жертва е запазването и отдаването на любов.
Обидата от друг човек е милост, дадена от Бога. Колкото по-силен е привързан човек към нещо, толкова по-болезнено е отделянето... Всъщност никой човек никога не ни предава, не ни оскърбява и не ни обижда – Бог лекува нашата душа чрез обиди, предателства и оскърбления, а средството за лечение стават обкръжаващите ни хора.
Максималното изчистване идва чрез близките ни хора – чрез родителите, любимия човек, децата... Ако обидата от близък родственик не се преодолее, то тя бързо се превръща в програма за самоунищожение.
Отношението към своя баща жената пренася върху мъжа си. Наблюденията показват, че ако в душата на жената има силна обида към бащата, то тя не може да има щастлив брак.
С какво е опасна обидата? Защо Христос е говорил за това, че не трябва да се отива при олтара, ако носим в душата си обиди и осъждане? Защото в този случай енергията, която получаваме свише, ще храни не любовта, а ненавистта. Ако са ни обидили, то в първите дни постоянно ще си спомняме за ситуацията, ще се връщаме към нея – по такъв начин в нашето подсъзнание, искаме или не, стотици пъти ще преживяваме отново тази ситуация. А при връщането към ситуацията с обидата се отделя и поредната доза агресия...
Защо нагли и трудни хора имат прекрасно здраве, а при хора деликатни, но обидчиви се рушат съдбата и здравето? Защото второто е по-опасно. При първите агресията излиза на повърхността. Те причиняват на обкръжаващите ги болка, която подтиква към разрешаване на конфликта. А когато човек възпитава другия с обида, то това е възпитание не чрез болка, а чрез смърт.
Много хора се обиждат на своята съдба – това се проявява като постоянно недоволство от съдбата, която не им е дала желаното. Недоволството от себе си и от съдбата си е опит да унищожиш съдбата си. А доколкото нашето тяло и нашето съзнание са част от нашата съдба, то обидата към съдбата е самоунищожение.
Недоволните от съдбата са винаги хора със слаба вътрешна енергетика, тъй като обидата към съдбата е подсъзнателна обида към Бога, а получаването на енергия от този, когото подсъзнателно ненавиждаш, е проблематично. Силният човек прави опити да измени себе си и своята съдба, а слабият й се обижда.
Обидата към хората, дадени ни от съдбата, тоест родители, деца, любим човек, е едновременно и обида към съдбата.
Важен момент, който мнозина не разбират: ако на съзнателно ниво няма обида и съжаление, то това не означава, че душата се е изчистила. Силната обида, която човек дълго държи в себе си, може да живее в подсъзнанието години, десетилетия и даже да премине в следващите животи, да се превърне в болести и нещастия. Всичко, което се е укрепило в съзнанието и е проникнало навътре, продължава да съществува и „да работи” дълги години...
Непростените стари обиди раждат неприемане на миналото, което на свой ред поражда подсъзнателно желание да го промениш. Това предизвиква неконтролируема загуба на енергия...
Защо е прието да се изповядваме и да прощаваме на всички пред смъртта си? Защото душата на човека, умиращ с емоция на обида, трудно ще проникне във фините планове. Неговата душа, привързана към физическия живот чрез обиди и униние, не може да бъде допусната във фините нива.
Една от главните причини за това човек, който работи над себе си, да не успява да се промени, е натрупаните в душата неснети обиди към Бога.
Силната обида разрушава не само здравето. Тя разрушава и характерът, и съдбата, и се предава и на децата. Особено опасно е да изпитваш емоцията на обидата в определени периоди от живота: по време на половото съзряване, когато съзряваме, когато създаваме семейство, когато трябва да се роди дете.
Съществува едно просто правило: колкото по-нелогична, неразбираема и несправедлива е обидата, толкова повече в тази ситуация са Божествената воля и Божествената логика, толкова по-големи възможности за очистване на душите на децата дава тази ситуация. Най-несправедливите обиди и най-тежките загуби се случват преди появата на децата на света.
Дълготрайната обида към определен човек може да доведе до проблеми; но обидата към група хора, обединено по икономически, социален, национален или религиозен признак, навлиза по-дълбоко и се извлича по-трудно. Честото осъждане на държавата, на обществото прониква много дълбоко в подсъзнанието и може да предизвика тежки заболявания в поколения напред... Ако човек счита целия свят за жесток и несправедлив, то такава агресия се приближава до максимална величина. В такъв случай програмата за самоунищожение има много голям мащаб.
Да заменим рефлекс на обида и осъждане с рефлекс на устремяване към любовта е достатъчно сложно, но ние трябва да изминем този път...
Силните обиди, ненавист и униние живеят в нашето подсъзнание с десетилетия, а понякога и цял живот. Но любовта живее по-дълго от ненавистта. А Божествената любов живее в нашата душа вечно. Затова можем да се развиваме. Затова любовта може да победи привързаността, пораждаща осъждане или обида.
Автор Сергей Н. Лазарев
Източник lazarev.ru
Превод от руски Илиана Смилянова
