Илиана Смилянова
+359 (0) 888 70 36 50

Обидата (преводна статия - откъси)

Обидата е емоционална реакция на човека в отговор на разрушаване на неговите очаквания и надежди, на краха на неговите желания. Това е примитивна форма на регулиране на отношенията между хората, примитивна форма на възпитание и управление на другите.

Обидата е първобитен вариант на самозащита. Ако се обиждаме на някого и изпитваме неприязън към него на съзнателно ниво, това означава, че искаме да увеличим дистанцията, че не искаме да се срещаме повече с него, да имаме общо с него. Но ако емоцията на не-любов, тоест на обида и осъждане, навлезе дълбоко в подсъзнанието, то тя изглежда по съвсем друг начин: той ме обиди – затова аз не го обичам – значи той е лош – а ако е лош, то той не трябва да съществува. И ние започваме със своята енергетика несъзнателно да убиваме на фин план обидилия ни човек. Тоест по същината си обидата е подсъзнателно желание да убиеш обидилия те.

При задържане на това желание механизмът на унищожение се обръща срещу самия човек и той започва да боледува. Отказът от обиди, тоест пълната безконфликтност, е отсъствие на развитие и смърт.

Правилното отношение към обидата трябва да бъде следното: всяка обида е фактор за нашето развитие при условие, че запазваме любовта в душата си. Ако се отказваме от обидата, но не се отказваме от възпитание на себе си и другия – тогава обидата става ненужна за нас.

Главното, което подхранва обидата, е нежеланието на обидилия да се променя и нашето нежелание да го възпитаваме.

Степента на обидчивост на човека пряко зависи от степента на неговата привързаност към различни аспекти на човешкото щастие. По-малко се обижда този, който е по-малко привързан. Колкото повече съм привързан, толкова повече завися от другия човек, толкова повече очаквам от него и толкова повече му се обиждам. Зависимостта от човешките ценности отначало поражда страх, после – обида, после – болест...

Обидчив и агресивен е този, който на първо място иска да получава. Източникът на вътрешна агресия е потребителството (консумацията); да прости не може този, който е настроен потребителски. Когато отдаването започне да превишава потребителството, зависимостта от света рязко намалява и обидите леко се прощават.

Обидата е неумение да жертваш. Основният фактор, подхранващ обидата, е неприемане на това, което се е случило. Ако аз не приемам случилата се загуба, то не мога да простя обидата, която ми е нанесъл човекът с тази загуба. Когато Христос е учел хората да обичат тези, които са ги предали, обидили или оскърбили, той всъщност ги е учел да принасят жертва на Бога. Най-голямата жертва е запазването и отдаването на любов.

Обидата от друг човек е милост, дадена от Бога. Колкото по-силен е привързан човек към нещо, толкова по-болезнено е отделянето... Всъщност никой човек никога не ни предава, не ни оскърбява и не ни обижда – Бог лекува нашата душа чрез обиди, предателства и оскърбления, а средството за лечение стават обкръжаващите ни хора.

Максималното изчистване идва чрез близките ни хора – чрез родителите, любимия човек, децата... Ако обидата от близък родственик не се преодолее, то тя бързо се превръща в програма за самоунищожение.

Отношението към своя баща жената пренася върху мъжа си. Наблюденията показват, че ако в душата на жената има силна обида към бащата, то тя не може да има щастлив брак.

С какво е опасна обидата? Защо Христос е говорил за това, че не трябва да се отива при олтара, ако носим в душата си обиди и осъждане? Защото в този случай енергията, която получаваме свише, ще храни не любовта, а ненавистта. Ако са ни обидили, то в първите дни постоянно ще си спомняме за ситуацията, ще се връщаме към нея – по такъв начин в нашето подсъзнание, искаме или не, стотици пъти ще преживяваме отново тази ситуация. А при връщането към ситуацията с обидата се отделя и поредната доза агресия...

Защо нагли и трудни хора имат прекрасно здраве, а при хора деликатни, но обидчиви се рушат съдбата и здравето? Защото второто е по-опасно. При първите агресията излиза на повърхността. Те причиняват на обкръжаващите ги болка, която подтиква към разрешаване на конфликта. А когато човек възпитава другия с обида, то това е възпитание не чрез болка, а чрез смърт.

Много хора се обиждат на своята съдба – това се проявява като постоянно недоволство от съдбата, която не им е дала желаното. Недоволството от себе си и от съдбата си е опит да унищожиш съдбата си. А доколкото нашето тяло и нашето съзнание са част от нашата съдба, то обидата към съдбата е самоунищожение.

Недоволните от съдбата са винаги хора със слаба вътрешна енергетика, тъй като обидата към съдбата е подсъзнателна обида към Бога, а получаването на енергия от този, когото подсъзнателно ненавиждаш, е проблематично. Силният човек прави опити да измени себе си и своята съдба, а слабият й се обижда.

Обидата към хората, дадени ни от съдбата, тоест родители, деца, любим човек, е едновременно и обида към съдбата.

Важен момент, който мнозина не разбират: ако на съзнателно ниво няма обида и съжаление, то това не означава, че душата се е изчистила. Силната обида, която човек дълго държи в себе си, може да живее в подсъзнанието години, десетилетия и даже да премине в следващите животи, да се превърне в болести и нещастия. Всичко, което се е укрепило в съзнанието и е проникнало навътре, продължава да съществува и „да работи” дълги години...

Непростените стари обиди раждат неприемане на миналото, което на свой ред поражда подсъзнателно желание да го промениш. Това предизвиква неконтролируема загуба на енергия...

Защо е прието да се изповядваме и да прощаваме на всички пред смъртта си? Защото душата на човека, умиращ с емоция на обида, трудно ще проникне във фините планове. Неговата душа, привързана към физическия живот чрез обиди и униние, не може да бъде допусната във фините нива.

Една от главните причини за това човек, който работи над себе си, да не успява да се промени, е натрупаните в душата неснети обиди към Бога.

Силната обида разрушава не само здравето. Тя разрушава и характерът, и съдбата, и се предава и на децата. Особено опасно е да изпитваш емоцията на обидата в определени периоди от живота: по време на половото съзряване, когато съзряваме, когато създаваме семейство, когато трябва да се роди дете.

Съществува едно просто правило: колкото по-нелогична, неразбираема и несправедлива е обидата, толкова повече в тази ситуация са Божествената воля и Божествената логика, толкова по-големи възможности за очистване на душите на децата дава тази ситуация. Най-несправедливите обиди и най-тежките загуби се случват преди появата на децата на света.

Дълготрайната обида към определен човек може да доведе до проблеми; но обидата към група хора, обединено по икономически, социален, национален или религиозен признак, навлиза по-дълбоко и се извлича по-трудно. Честото осъждане на държавата, на обществото прониква много дълбоко в подсъзнанието и може да предизвика тежки заболявания в поколения напред... Ако човек счита целия свят за жесток и несправедлив, то такава агресия се приближава до максимална величина. В такъв случай програмата за самоунищожение има много голям мащаб.

Да заменим рефлекс на обида и осъждане с рефлекс на устремяване към любовта е достатъчно сложно, но ние трябва да изминем този път...

Силните обиди, ненавист и униние живеят в нашето подсъзнание с десетилетия, а понякога и цял живот. Но любовта живее по-дълго от ненавистта. А Божествената любов живее в нашата душа вечно. Затова можем да се развиваме. Затова любовта може да победи привързаността, пораждаща осъждане или обида.

Автор Сергей Н. Лазарев

Източник lazarev.ru

Превод от руски Илиана Смилянова


Iliana Smilyanova

Тази книга предоставя на читателя възможност, с помощта на символите в ТАРО, да потърси, да открие и да използва вътрешни, висши опорни точки, светли ориентири в своето житейско пътуване - през съответните ден, месец, година, при търсене на отговора на актуален въпрос, при процес на себепознание и самоанализ, при стремеж към синхронизиране на вътрешните и външните условия и процеси...

Последвайте себе си в това пътуване навътре. Защото всяко пътуване е пътуване за завръщане.