За близостта, вътрешната майка и пробудената мъжественост (преводна статия)

Всички отношения започват и завършват с отделеност, с изключение на отношенията с майката, които започват с единство, в сливане на идентичностите. Всичко, което не ни е достигало в тези най-първи отношения, естествено се проектира във външния свят върху други хора или ситуации. Отпечатъкът на привързаност, съществуващ в отношенията майка – дете, става призма, през която ние виждаме всички следващи отношения.

Една от първите стъпки в процеса на изцеляване на майчината травма се състои в това да видим „майчиния недостиг”. И съзнателно да запълним този недостиг от своите вътрешни ресурси, вместо безсъзнателно да искаме другите да правят това за нас.

Романтичните отношения могат да станат пространство за мощно преобразуване на ограничаващите модели, заложени в детството ни. Началният етап на романа може да раздвижи и да пробуди детската мечта за „майката, незнаеща умора”. А с времето недостатъците и ограниченията на партньора могат да пробудят мъката от загубата на тази мечта. Това чувство на загуба може да активира усещането за „черната дупка” от майчината травма – детското усещане за безсилие и самота и съпътстващите тази непоносима болка ужас и безпокойство.

В детството са ни били необходими определени защитни механизми, за да се защитим от болката на неудовлетвореността. Но днес, в зряла възраст, трябва да почувстваме това с пълна сила, за да го променим. С други думи, в детството зеещата пропаст на майчината рана се усеща като смърт, но в зряла възраст да допуснеш тази болка, да присъстваш в нея, без да се опитваш да я избегнеш, е необходимо, за да живееш истински.

Ключовият момент тук е да останеш в присъствието на своето вътрешно дете, усещайки своята майчина рана, без да се опитваш или да бягаш от това, или да запълваш празнотата с прекомерна активност.

Опити да се избегне болката от майчината травма могат да бъдат прекомерното безпокойство, неумереността в храненето, в пазаруването, зависимостта от интернет, търсенето на одобрение, на емоционална опека и т.н.
Когато нашата връзка с майката става своего рода травма, ние подсъзнателно търсим други привързаности, отразяващи тази първоначална травма. Именно трансформацията на вътрешната майка разрушава този шаблон и дава възможност за изграждане на нова здрава привързаност.

Травмата от „майчин недостиг” може да се активира както от негативни, така и от позитивни опити. Активирането от негатива се случва, когато ситуацията ви напомня онази емоционална болка, която сте изпитали в детството си. Активирането от позитива възниква, когато някой проявява към вас повече любов, грижа или уважение, отколкото сте получавали по-рано. Всеки от тези механизми може да предизвика чувство на скръб поради първоначалния недостиг на грижа. Освен това може да се породи чувство на привързаност към новия външен човек. Необходимото в случая е осъзнато да останем със себе си в това чувство на неудовлетвореност, вместо да се опитваме да избегнем скръбта и да зациклим около външния човек като около „нова мама”.

Ключовият момент тук е осъзнато да преживеем тази непоносима самота, която сме изпитали в детството си, и да утвърдим своята ценност пред лицето на тази дълбока рана. Необходимо е да останем в любящо присъствие с това чувство за недостиг, а не да избягаме в обичайните механизми на компенсация, например в бурна дейност или отбягване.

Като не се опитваме да запълним тази черна дупка с нещо външно, е възможно да се почувстваме непоносимо, като наркоман по време на криза. Това е отражение на онова първоначално безпокойство, което сме можели да изпитаме в детството, когато контактът с майката е бил буквално въпрос на живот и смърт.

По пътя си ние преминаваме през изпитания, за да озрелостим своята вътрешна майка. С всяко изпитание ние все повече развиваме вътрешната си майка – това вътрешно пространство, в което нашата детска част може да си позволи да се разпадне (осъзнато да почувства мъка, печал, недоумение) и след това да се събере отново, пълна с нова сила и енергия.

Вътрешната майка става онова пространство, в което можем да умираме и да се възраждаме.
С всеки нов етап на израстване все по-добре ни се удава да трансформираме своята дълбочинна болка в осъзнатост, като използваме напълно своя потенциал и духовни способности. Ако достатъчно дълбоко се потопим в бездната на майчината рана, се появява усещане за отвесно падане на дъното, от което, като го докоснем, можем да се оттласнем на по-високо ниво според степента на интегриране на новия опит.

Колко високо ще излетите зависи от това колко дълбоко си позволите да паднете, осъзнато преживявайки тази първоначална болка. Тук от особено важно значение е подкрепата.

Съществува разпространеното убеждение, че колкото повече човек развива своята вътрешна майка, толкова по-малко болка му остава да преживее. Често бива точно обратното, поне на първо време. Колкото по-развито е усещането за майчино пространство, толкова повече болка то може да побере. Това е знак за прогрес, но лесно може да бъде възприет за неуспех. Прогресът се състои в това, че на човек му стигат силите да изцели още по-дълбоки травми. И колкото по-дълбоко е потапянето, толкова по-високи и по-фини енергии човек може да излъчи и да пропусне през себе си.

Колкото повече нашето вътрешно дете се доверява на нашето вътрешно майчино пространство, толкова по-малко време и усилия са нужни, за да можем да изживеем и да трансформираме тази болка.

Вътрешната майка се развива от проекция на майката, каквато е била тя в действителност, с всичките й човешки недостатъци и рамки, до идеалното майчино пространство, което удовлетворява всички наши вътрешни потребности. Вътрешната майка е структура във всекиго от нас, която се явява крепост на подкрепа и на безопасност, каквото и да се случва навън, в обкръжаващия ни свят. В това пространство са разрешени всякакви чувства, приема се всеки опит. И в това е свободата.

Вътрешната майка се развива постепенно, стъпка по стъпка, според това как се разпада старата ограничаваща родителска проекция. Развивайки своята вътрешна майка, човек придобива усещане на дълбоко вътрешно безопасно гмуркане в безкрайността. Възниква усещане за себе си като за клетка от огромното тяло на любовта в безкрайния цикъл на умиране и възраждане, на най-дълбока мъка и радост, но при това винаги, винаги в грижовните любящи обятия на безпределното.

„Любовта ми каза: Не съществува нищо, което да не съм била. Вслушай се.” Руми

Когато открием в себе си свой собствен източник на изобилие, то ставаме за себе си първоизточник на радост и наслада. Преставаме да проектираме ролята на този първоизточник върху своите близки и любими. Нашите любими стават за нас само огледало, отразяващо мистичния вътрешен възлюбен – нашата вътрешна висша сила.
Ако вътрешната майка е достатъчно силна, в определен момент се проявява пробудената мъжественост.

И в мъжа, и в жената има както мъжка, така и женска енергия. Когато човек, бил той мъж или жена, изцели в себе си своята майчина травма, той става по-цялостен и осъзнат във взаимоотношенията си с другите. Появява се задълбоченост – способност да виждаш по-дълбоко и да взаимодействаш на по-дълбоко ниво.

Според степента на укрепване на вътрешната майка, и в мъжа, и в жената може да се пробуди енергията на мъжествеността. Това се случва, когато нивото на вътрешна грижа за себе си и вътрешното позволение да бъдем истински става достатъчно силно и човек знае за своето вътрешно безопасно пространство, където може да се разтвори, когато има такава потребност.

Пробудената мъжественост възниква, когато човек се научава да интегрира своето потапяне в дълбинната болка. Това е спокойна, мощна енергия, пълна с любяща сила. Тази енергия на мъжествеността е подобна на лазерен лъч: точна, насочена към действие без компромиси, произтичаща от служене на висшето, преизпълнена с цялостност и непоколебимо самоотдаване. Аз усещам тази мъжественост като енергията на орела – ясното виждане и поглед отвисоко позволява да се действа бързо, точно и навреме. Тази енергия може да се нарече „направено е” – и тя гарантира успех, но на основата не на високомерието, а на безкрайната любов и ясната насоченост. Тази енергия не се изразходва напразно и не се размива.

Тази енергия на мъжествеността е достатъчно силна, за да поддържа потребността от време на време да се потапяме в неизследваната и неукротима творческа енергия на женствеността и след това да насочваме тази енергия към извършването на конкретни действия.

Това съединяване на мъжки и женски енергии може да се усети като липса на противопоставяне между дълбокия отдих и потребността от активни действия. Вместо това те започват взаимно да се подкрепят една друга в потока на доверие. Сякаш редът и хаосът съществуват в нас в идеална хармония.

Безопасните дълбини на вътрешното майчино пространство и внимателното и ясно виждане, свойствени на пробудената мъжественост, заедно образуват вертикална ос, поддържаща в нас способността да проявяваме невинната мъдрост на своето истинско аз в обкръжаващия ни свят.

Ние ставаме все по-разностранни в романтичните си отношения, придобиваме способност да проявяваме дълбока ранимост, здраво опазвайки при това личните си граници. Намалява тенденцията неосъзнато да се защитаваме чрез сдържаност, осъждане или самоконтрол. С времето у нас се появява достатъчно пространство за въплътяване на цялото многообразие на любовта, без при това да се отказваме от себе си или от другия поради страх от активиране на старата травма.

Ние ставаме храбри, цялостни, което ни позволява да взаимодействаме по нов и творчески начин. Можем да се разголим един пред друг, опирайки се на своята вътрешна безопасност и честност, а не на шаблона за привързаност, призван да компенсира болката от травмата.

На това ниво недостатъците на партньора вече не провокират у нас съмнение в собствената ценност. Ние можем да почувстваме травмата дотолкова, че да активираме стария шаблон, но не за да разчитаме на него, а за да го трансформираме. Преживявайки краха на своите романтични надежди, ние сме вече уверени в способността си да преживеем всяко разочарование и да съберем богата реколта от осъзнавания, което подчертава дълбокия контакт с вътрешното ни аз.

На този етап ние започваме взаимоотношенията, тръгвайки от състояние на пълнота, и затова можем дълбоко да се потопим в реалността един на друг, запазвайки при това пространство за противопоставяне на противоположностите и за въплъщаване на вечното единство на дуалностите. Пълното приемане на собствените ценност, потенциал и сила вече водят не до изолираност и самота, а до разширяване на самостоятелността.

Най-дълбоката близост се ражда тогава, когато никоя емоция или опит не могат да разрушат вашата връзка със себе си. Това е и истинската безопасност и свобода. Това е дар, очакващ ни в дълбините на майчината рана. Това, което даваме на света (и на своите близки и любими) въз основа на тази дълбока близост – именно това е най-великият дар.

Ти си мислеше, че сам избираш пътя на единението. Но душата следва това, което е почти забравено и отхвърлено. Твоят вътрешен водач пие вода от незамърсен източник. Руми

Автор Бетани Уебстър
Превод от руски Илиана Смилянова
Източник www.9journal.com.ua