Статии за есенциите на Бах

Сладък кестен, Sweet chestnut. Когато си мислиш, че това е краят.

Когато навън се здрачава, отвътре започва да просветлява...

Ние, хората, сме много издръжливи същества. Самите ние дори не подозираме колко много можем да понесем. Една мъдрост гласи, че човек може да преживее всичко, освен собствената си смърт. Всъщност в себе си знаем, че и тя не е краят...

Карл Юнг твърди: „Дори и в най-щастливия живот не може да няма част мрак – думата щастие би загубила смисъла си, ако не се уравновесяваше от скръбта.“

Но всеки от нас има своя предел на поносимост, на болка. Болка не толкова физическа, колкото душевна - защото и най-силната телесна болка не може да се сравни с онова неописуемо трудно състояние, когато ни боли душата. И може би рано или късно, по-скоро за добро, отколкото за зло, всеки от нас достига този предел – не случайно и не защото нещо е или не е направил. А защото му е време да се промени.

Точно тази промяна обаче не може да бъде формална, условна, повърхностна. Тя трябва да докосне най-дълбоката ни същност, сърцевината на онова, което сме. И да ни свърже отново с източника, от който произлизаме и към който, осъзнато или не, се стремим да се завърнем, обогатени с даровете на своите преживявания.

Още... Сладък кестен, Sweet chestnut. Когато си мислиш, че това е краят.

Holly, Джел. Любов, наречена омраза: от роб на гнева към творец на живота

Нашата задача в крайта сметка не е добротата, а цялостта. С. Г. Юнг

Любовта е най-естественото и животворно човешко състояние. Тя е естеството на нашата природа, сърцевината на същността ни. Когато любовта преминава свободно през нас, тя намира естествен израз в чувствата, мислите, делата ни и като че невидимо присъства и преобразява начина, по който докосваме и себе си, и другите.

Но всеки от нас понякога е предизвикан да пристъпи в сенчести територии, които като че събуждат най-нелицеприятната му страна и в които обитават трудни за изговаряне и за преживяване чувства и мисли. Това предизвикателство може и да изглежда предизвикано отвън, но винаги подтикът идва отвътре, от нас самите – за да опознаем и сенчести свои страни, да осветим вътрешни и външни пространства, в които душата и тялото ни студуват, да разширим представата си за себе си, за другите и за света. И да доведем заедно със себе си любовта дотам, докъдето не сме и допускали, че е възможно.

Ето как Едуард Бах описва нуждата от есенцията Джел (Holly), която в неговата целебна система е лекът за хармонизирането на това трудно и болезнено състояние: „За онези, които понякога са нападани от мисли на ревност, завист, отмъщение и подозрение. За различни форми на яд, гняв, раздразнение. Вътрешно те могат да страдат много, често без да има конкретна причина за тяхното нещастие.“

Още... Holly, Джел. Любов, наречена омраза: от роб на гнева към творец на живота

Надеждата не умира последна

Gorse, Прещип. Смъртта е отказът да се променяме

Надеждата съвсем не умира последна. Тя всъщност е безсмъртна. Безсмъртна като онази част от нас самите, която ще надживее привързаностите, страховете и ограниченията ни, това ни тяло и този ни живот.

Дълбоко в себе си ние не само подозираме – ние знаем това. Знаем, че винаги има смисъл и надежда, че това да продължим да вървим по пътя е основно предизвикателство за нас, хората. Знаем, че въпреки изкушенията за надпревара помежду ни, животът не е състезание и затова смисълът му не може да бъде в това да гоним победи и да се страхуваме от провали, а в куража да го преживеем него, живота, без да ”се отписваме” приживе.

Когато обаче, повлечени и подведени от различни разочарования, загубим нишката на смисъла и забравим да храним надеждата, тя не изчезва. Преоблечена с дрехи на песимизъм, безнадеждност, неверие, започва да ни навестява или става постоянен гост в дните и нощите ни. В такива периоди не ни достига светлина да видим пътя си, не ни достига енергия да преобърнем собствените си съмнения, колебания и противоречия. Тогава ни остава само изборът да приемаме чужди избори, да следваме чужди съвети, да вярваме в чужди препоръки за подобряване. Тогава започваме да присъстваме формално в живота си.

За да разберем жадуват ли душата, тялото, животът ни промяна, мъчи ли ни безнадеждност, можем да се запитаме: Има ли област в живота ми, в която съм оставил всяка надежда за промяна, в която съм се примирил със съществуващото състояние и не виждам смисъл да предприемам опити за подобряване? Отговорите могат да се отнасят до всички житейски области, да засягат съдбата, отношенията, работата, здравето ни...

Още... Надеждата не умира последна

Как се заразяваме с чужди страхове

Aspen, Трепетлика. Чувствителност вместо страх, вяра вместо суеверие

Очите на страха са големи. Но са слепи за истината.

Не веднъж и дваж страховете присъстват в ума и сърцето на всекиго от нас. Те, страховете, хем пазят лозето ни, хем пораждат подривна дейност в него. Зависи от това дали са основателни предупреждения, родени от интуицията ни, или са плод на неканени гости – болни фантазии, нездраво въображение, неоснователна тревожност, заразяване с чужди неистинни интерпретации на действителността. Всъщност най-вече зависи от това дали ние имаме страхове – или те ни имат нас...

В такова състояние, когато се усетим подвластни на страха от неизвестното, на неоснователна тревожност, която заплашва обективното ни и здраво себе- и световъзприемане, е важно да се попитаме: Този страх, който чука на вратата ми, мой страх ли е? Искам ли да му отворя вратата и да го приютя у дома си или той е нежелан посетител, за когото няма доброволно място в ума и сърцето ми?

В такива моменти е важен балансът в усещането ни за видимо и невидимо. Това, че нещо не се вижда с просто око, не означава, че то не съществува. А това, че нещо невидимо съществува, не означава, че то е заплаха за нас. Защото страховете ни от неизвестното са неоснователна агресия срещу винаги смисленото ни бъдеще...

Още... Как се заразяваме с чужди страхове

Осмели се да споделиш

Elm, Бряст. В твоята слабост е твоята сила

Статия от поредицата Освободи себе си* с Цветята на Бах

Всеки човек най-напред е отговорен за себе си и първо трябва да изпълни повелите на душата си, и едва тогава очакванията на другите. Мехтхилд Шефер

Всеки от нас има задачи, които може да разреши, носи отговорности, които може да понесе. Усещането за полезност е мед за човешката душа; то ни помага да разгърнем потенциала си и да служим за свое и за общо благо. Помага ни да се себеосъществим.

Доброволно поетата „раница” се носи леко и когато е тежка. Но е важно тя да бъде по силите и по плещите ни. И по волята на душата ни. Иначе от вдъхновяващо предизвикателство отговорността може да се превърне в обременяващ товар – когато решим, че сме незаменими; когато трайно надхвърлим границите си на издръжливост; когато, макар и с добри намерения, откажем да предадем на спътниците си тяхната част от общата задача. Така насилваме себе си в стремежа си да изпълним очакванията към нас. Да надценяваш и да претоварваш себе си също е форма на насилие – и като всяко насилие води до загуба на сила и на смисъл.

Да споделяш отговорността е доверие – и към себе си, и към другия. То е и споделяне на радостта – както от поемането на ангажимента, така и от осъществяването на начинанието..

Още... Осмели се да споделиш

Единствената възможна изневяра

Walnut, Орех – За да бъдеш верен, спри да си изневеряваш

Статия от поредицата Освободи себе си* с Цветята на Бах

И най-важно:
бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите.

Шекспир, из „Хамлет”, превод В. Петров

В себе си ние винаги знаем кои са следващите ни стъпки, на коя струна свири сърцето ни и кой хоризонт тегли ума ни. Понякога обаче е трудно да отстоим пред другите своята позиция и да продължим да следваме посоката на своите вътрешни стремежи. Този проблем се проявява, когато попаднем в обстоятелства, възпрепятстващи намеренията ни, или сме в присъствието на инакомислещи хора със силно влияние и въздействие върху нас. Тогава, тръгвайки с ясна вътрешна позиция, я отстъпваме и променяме, подменяме я. А след това, оставайки отново насаме със себе си, с изненада установяваме, че някак неусетно сме си изневерили.

Светът и хората около нас – близки и далечни, имат свои представи за нашето развитие, за нашето „добро”. И често тази представа се различава чувствително от вътрешната ни честота, от онова вътрешно предназначение, знанието за което имаме само ние самите...

Още... Единствената възможна изневяра

Егоист е човек, който не се грижи за себе си

Калуна, Heather. Лек за самота

Статия от поредицата Освободи себе си* с Цветята на Бах

Всеки от нас има естествената потребност да търси близост с хора – сродни души, с която да споделя радости и тъги, успехи и трудности, дни и нощи.

В това търсене обаче често забравяме, че човекът, с когото със сигурност ще прекараме целия си живот, от първия до последния си дъх, сме ние самите. От началото до края на този си житейски път ние сме неизменно в собствената си (приятна или не) компания. И онова, което трябва да направим за себе си, можем да очакваме, но не и да получим от някой друг. Именно тази връзка – със самия себе си, с душата, с личността, с тялото си, е жизнено важна. Защото нейното качество предопределя качеството на връзките, които създаваме с другите, баланса между даване и получаване, в който участваме, дълбочината и ценността на обмена, който създаваме с всички останали.

Понякога, временно или трайно, по една или друга причина, ослепяваме за себе си и оглушаваме за вътрешния си глас. Тогава ожадняваме за внимание отвън, огладняваме за одобрение и потвърждение от другите на собствената ни значимост. Стремим се непрестанно към нечия компания, обръщаме неуморно темата и разговора към себе си и своите проблеми, търсим вниманието на другите и надценяваме значимостта, която имат за тях нашите истории и вълнения. Настойчиво търсим слушатели, но самите ние забравяме да изслушваме. Забравяме ние да (си) обръщаме внимание. И така, нарушавайки баланса между даване и получаване, отдалечаваме другите от себе си. Бягайки от самотата, затъваме в нея. Губим интереса на другите – защото самите ние преставаме да бъдем интересни на себе си. Преувеличаваме вълненията и нуждите си – защото вътрешно омаловажаваме себе си. И търсим отвън онова утвърждение и благост, които можем да получим само отвътре.

В целебната система на Цветята на Бах есенцията, която хармонизира това състояние, е Калуна, Heather. Ето какво казва за нея Едуард Бах: „За онези, които винаги търсят и се нуждаят от нечия компания, тъй като им е необходимо да обсъждат собствените си дела с някой друг, без значение кой би бил той. Те са много нещастни, ако трябва да бъдат сами за определено време.”...

Още... Егоист е човек, който не се грижи за себе си

От страх от загуба на контрол до смелост да бъдеш себе си. Джанка (Дива слива), Cherry Plum

„Способността да загубиш контрол над себе си в подходящо време и на подходящо място е признак на зрялост.” Александър Лоуен

Един необичаен провокативен въпрос битуваше напоследък в интернет пространството – „На колко години изгубихте естествеността си?”.

За да изгубим нещо, първо трябва да го притежаваме. Всяко дете притежава естествена дарба – смелостта да бъде себе си, да изразява чувствата и желанията си, поривите на душата си. Кога загубваме този дар и какво ни струва тази загуба? Какво трябва да забравим, от какво трябва да се откажем, за да си припомним отново свободно и без страх себе си и да преминем отвъд вторичната, изкуствена, наложена уж отвън представа за „нормалност”?

Кой от нас е „нормален” в буквалния смисъл на тази дума? Кой от нас отговаря дори и формално на средностатистическата представа за „нормален” човек? Всеки е уникален и неповторим „пъзел” от физически, психологически, умствени, емоционални параметри, светоглед, биография, дарби и страхове, сили и слабости, гордост и предразсъдъци, върхове и падения, симпатии и антипатии...

Стремежът да се напаснем, да натикаме себе си в една изкуствено създадена „нормална” представа може да се превърне в мъчителен, често непоносим за душата процес, в изграждане на вътрешен затвор, в който сме и надзирателят, и затворникът и в който понякога неусетно, но сигурно зрее бунт за свобода...

Още... От страх от загуба на контрол до смелост да бъдеш себе си. Джанка (Дива слива), Cherry Plum

Грешното е вярното, доведено до крайност. Върбинка, Vervain – натрапник или вдъхновител

Всяко творение под слънцето има своя предистория и бъдеще, свои цели и смисъл за изживяване. Всеки от нас има задачата и предизвикателството да следва все по-уверено и вдъхновено своя път, да вдъхновява и да окрилява другите, да споделя, но и да не натрапва своите убеждения и представи.

Съществуват много и различни гледни точки и подходи към действителността. Дори и двете ни очи поотделно я виждат различно. Защо да се учудваме тогава на различната картина, която всеки от нас възприема и тъче вътре в самия себе си, и то със своето темпо – върху основата на своето минало, настояще и бъдеще. Истината е единна и същевременно жива, пресъздава се, расте и се развива заедно с всекиго от нас. Всяка една гледна точка е вярна и има своето право на съществуване. И всяка малка стъпка на когото и да е от нас е значима стъпка за цялото човечество.

Можем да бъдем полезни и верни на себе си и на цялото само ако не натрапваме на другите своите истини. А навлизането в чуждото пространство може да има различни лица и проявления. Явното и умишлено зловредно вмешателство е лесно разпознаваемо. Но нездравата намеса може да бъде породена и от привидно най-добри желания. Знаем добре, че „пътят към ада е постлан с добри намерения.” Особено ако решим, че пътят е един и същ - и задължителен за всички...

Още... Грешното е вярното, доведено до крайност. Върбинка, Vervain – натрапник или вдъхновител

Виновен или свободен? Pine, Бор

Чувството за вина е една от основните причини за човешките (и не само) проблеми. Още от изгонването на прародителите ни Адам и Ева от Рая носим в себе си „спомена” за тяхното прегрешение и това клеймо, осъзнато или не, белязва безмилостно както онова, което правим, „без да искаме”, така и онова, което не си позволяваме, а го желаем от цялото си сърце.

А да правим неща, които не искаме, но „трябва”, особено когато са по силите ни, е един от неусетните начини бавно, но сигурно да се насилваме, да си изневеряваме и да се отдалечаваме от себе си и от същността си.

Вината е чувство, което е познато на всекиго. Като механизъм за управление тя е в основата на манипулацията, с която, съзнателно или не, дърпаме конците си един на друг и предем въжетата, с които обезсилваме сами себе си. И най-често тези въжета се наричат „Страх от наказание” и „Срам да бъда себе си”...

Още... Виновен или свободен? Pine, Бор

Страница 3 от 5