Не само на шега - разводите вече не са това, което бяха. До не толкова отдавна необичайни, дори срамни, в днешно време те са (може би дори твърде) често срещано явление – и това си има както своите светли и освобождаващи, така и тъмни, и объркващи страни. 

Но сега темата ни е не самият развод като такъв, нито гледната точка към него от страна на разделящите се и повече или по-малко разочаровани един от друг партньори. Фокусът ни сега са децата, родени в тази късаща се връзка, онези, които никога няма да могат да се разведат с никого от своите родители. Дори и да поискат това.

Самата аз бях дете на разведени родители във времената, когато разводът не беше нито обичаен, нито популярен. Сега вече знам каква висока цена платих за това да трябва да избирам кого да подкрепя, кого да защитя в привидната му слабост, на чия страна да застана в този, дори когато е основателен, болезнен и нелек процес на разделяне. 

В трудното време на развода (а понякога и по време на самия брак) можем да отделим в представите си детето си от другия родител, от „врага”, от онзи, с когото вече не можем или не искаме да прекараме остатъка от живота си. И в това наше си разлюбване, за да не сме сами, да се опитаме да въвлечем и детето, да търсим неговото утвърждаване и подкрепа. Но веднъж родено, детето никога не се „развежда” с никого от своите родители – дори да не поддържа връзка с него, дори да му е сърдито и обидено, дори да не го срещне никога повече. Връзката родител-дете е част от нас самите. И качеството на нашия живот, нивото на себеуважението ни, дълбочината и истинността на партньорските отношения, които изграждаме (най-вече интимни), в голяма степен зависят именно от качеството на това първо наше партньорство – между нас и родителите ни, заедно и поотделно...

Gorse, Прещип. Смъртта е отказът да се променяме

Надеждата съвсем не умира последна. Тя всъщност е безсмъртна. Безсмъртна като онази част от нас самите, която ще надживее привързаностите, страховете и ограниченията ни, това ни тяло и този ни живот.

Дълбоко в себе си ние не само подозираме – ние знаем това. Знаем, че винаги има смисъл и надежда, че това да продължим да вървим по пътя е основно предизвикателство за нас, хората. Знаем, че въпреки изкушенията за надпревара помежду ни, животът не е състезание и затова смисълът му не може да бъде в това да гоним победи и да се страхуваме от провали, а в куража да го преживеем него, живота, без да ”се отписваме” приживе.

Когато обаче, повлечени и подведени от различни разочарования, загубим нишката на смисъла и забравим да храним надеждата, тя не изчезва. Преоблечена с дрехи на песимизъм, безнадеждност, неверие, започва да ни навестява или става постоянен гост в дните и нощите ни. В такива периоди не ни достига светлина да видим пътя си, не ни достига енергия да преобърнем собствените си съмнения, колебания и противоречия. Тогава ни остава само изборът да приемаме чужди избори, да следваме чужди съвети, да вярваме в чужди препоръки за подобряване. Тогава започваме да присъстваме формално в живота си.

За да разберем жадуват ли душата, тялото, животът ни промяна, мъчи ли ни безнадеждност, можем да се запитаме: Има ли област в живота ми, в която съм оставил всяка надежда за промяна, в която съм се примирил със съществуващото състояние и не виждам смисъл да предприемам опити за подобряване? Отговорите могат да се отнасят до всички житейски области, да засягат съдбата, отношенията, работата, здравето ни...

Едно от най-благородните неща, които можем да направим за друг човек, е да не му позволим да ни се качи на главата.

Що за логика понякога имаме – около егоцентрични, сръдливи, нахални хора стъпваме на пръсти, те са много чувствителни, сакън да не ги разлютим, че ще си имаме неприятности. А услужливи, щедри, отговорни люде – а, те много носят, те ще разберат, тях няма нужда да ги жалим. Пък после светът се пълнел с хора, на които не можеш да разчиташ. Е що така, да се неначудиш...

Да си спестяваме здравословните ежедневни сблъсъци означава мързеливо да отлагаме разрешаването на проблемите – дотогава, докато нещата излязат извън (собствения ни) контрол. Дотогава, докато чуждият уж проблем не стане и болезнено наш.

Ако си спестяваме конфликтите, после с лихвите ги преживяваме. Защото, ако все бягаме от нещо, то накрая отвътре ни намира. Честно и здравословно е във важни за нас ситуации да се конфронтираме добронамерено и навреме с когото и за каквото трябва, вместо да си затваряме очите пред недостатъците на човека и рано или късно да му обърнем гръб. А така да загърбим и част от себе си...

Без любов се живее по-леко. Но без нея няма смисъл. Лев Николаевич Толстой

Всеки от нас се е учил как да обича. Съзнателно или не, учил се е да следи внимателно настроенията и нуждите на другия, да търси знаци, да усеща какво радва и какво натъжава човека до него. Почти всеки от нас е учен и да бъде щедър, да дава, да споделя с ближния онова, което той самият има.

Но за да се случи любовта, а още повече – за да се задържи и „да порасне голяма”, трябва да се решим не само да обичаме (тоест да даваме), но и да допуснем да бъдем обичани (да приемаме). Да приемаме чуждата гледна точка, темпо, мнение, предложение, подарък, жест, емоция, отказ...

Уроците по обичане са ни преподавани от хората, които с обич са ни отгледали – виждали сме любовта в очите им, усещали сме нежността в дланите им, в устните им по челото си. Но учени ли сме от тях и как да допускаме да бъдем обичани? Научили ли сме се как да съумеем да приемем онова, което човекът до нас има, иска и може да ни даде? Научили ли сме, че приемането не е никак по-малоценно от даването, че щедростта е в умението както да даряваш, така и да приемаш чуждия дар?...