„Ние сме дошли на този свят, за да го спасим от нашите лъжливи представи за себе си.“
– Анатолий Некрасов
Кой от нас не е изпитвал чувство за вина? На кого не е познато това мъчително, тягостно усещане, при което вниманието ни е обсебено от съмнението, че нещо (отново!) не сме направили „както трябва“ или че е можело още нещо да кажем, или че заслужаваме порицание или наказание, а не похвала, комплимент, подарък, или че все такива ги забъркваме... Вината е многолика, говори ни често и с различни, престорени гласове. Ако решим да се борим с нея, то тя, като една многоглава хидра, расте, и расте, и расте, обсебва вниманието ни, мислите ни, енергията ни и придобива все по-голяма власт над нас.
Целебно е да умеем да различаваме гласа на съвестта от гласа на вината. Гласът на съвестта идва отвътре, от душата; гласът на вината идва отвън, от заблужденията на личността ни. Съвестта ни е жив спомен за това кои сме, откъде идваме и накъде вървим, коя е истинската ни същност. Вината ни е рожба на сборна лъжлива представа за нас, породена от пожелателни, идеализирани, неоснователни очаквания, страхове, разочарования – наши, чужди, на близките ни, най-вече на онези от тях, които не са опознали и преживели собствената си вина. Гласът на съвестта не обижда и не се натрапва; гласът на вината е досаден, груб, принизяващ. Гласът на съвестта ни подтиква, води ни към светлината; гласът на вината преувеличава тъмнината в нас и „държи“ да останем в нея, защото се храни със страховете, несигурността, чувството ни за малоценност, обвинения и самообвинения.