Илиана Смилянова
+359 (0) 888 70 36 50

Целебната криза 2020 и нейните предизвикателства през погледа на таро

Начинът, по който се срещам с архетипите на таро системата и търся отговори с нейна помощ, обичайно е основан на индивидуални въпроси и съответно на индивидуалния интуитивен прочит на онзи, който задава въпроса – с моята помощ при тълкуването (превеждането на посланието) на символите.

Този път реших да подходя по различен начин, тъй като стуацията е необичайна, коренно различна: огромна част от населението на света се оказа в зависимо, висящо състояние, в атмосфера на страх, вина, гняв, неизвестност, самота, загуба на вяра и сигурност. Затова този път задавам въпрос, който вероятно вълнува почти всички, които сме свързани помежду си сега:

Каква е ситуацията, свързана с тази криза – под повърхността, отвъд видимото; как си пречим и как си помагаме да преминем хармонично през това всеобщо изпитание и да използваме потенциала му; накъде ни води този труден, но със сигурност смислен път.

Съзнателно употребявам думата "целебна" на мястото на "вирусна криза", тъй като съм убедена, че всеки от нас е „заразен“ и ще преболедува по своему тази ситуация; и ако считаме, че само и единствено вирусът COVID19 е „виновникът“, подбудителят и урокът, си пречим да вникнем в същността на предизвикателството, да го преболедуваме и да оздравеем.

Подредбата, която избрах, се нарича Кръст, използвала съм цялата колода 78 карти, а позициите са:

Още...

Опасни диагнози

Без диагноза няма терапия – това е старо правило в медицината, което обикновено не бива поставяно под въпрос. Заради неговата значимост обаче си струва да го разгледаме по-обстойно. Всъщност с това твърдение се има предвид, че диагноза и терапия вървят ръка за ръка, като се предполага, че и двете са смислени и подпомагат оздравяването. Това изискване обаче често не бива изпълнено в сферата на официалната медицина. Пациентът рутинно преминава през множество прегледи, без да се взима предвид дали те са му от полза и до какви тежки последствия би могла да доведе поставената диагноза. Когато диагнозата води до ефикасна терапия или разсейва обезпокоително подозрение, тя, естествено, е уместна. И обратното – може да бъде контрапродуктивна и опасна, когато бива използвана за радрушителна или безполезна терапия и/или предизвиква страх и отчаяние у пациента. А това трябва на всяка цена да бъде избегнато, тъй като по този начин диагнозата, освен до допълнително страдание, може да доведе до засилване на болестта и до обезсмисляне на всички усилия за лечение.

В това отношение един отговорен терапевт винаги би преценил дали да сподели една очаквано негативна диагноза с пациента в зависимост от това дали тя би била смислена и полезна или опасна и вредна за него; във втория случай тя би могла да бъде отхвърлена от пациента или изобщо да не бъде официално поставяна. (Терапевти, които работят с природна медицина, могат въпреки това да проведат лечение, тъй като тази форма на терапия е цялостна и не се нуждае от специфично диагностициране. Лечението винаги бива задействано от самото тяло, ние трябва само да му направим път, като му предоставим необходимите естествени помощни средства.) Терапевтът би могъл най-малкото състрадателно да смекчи диагнозата и да вдъхне надежда на пациента. Тук важи поговорката „Блажени са незнаещите“. Докато пациентът не знае нищо относно грозящата го опасност, той се намира в душевен покой и тялото може необезпокоявано да се самолекува. Както е казал Волтер: „Изкуството на терапевта е да забавлява пациента дотогава, докато природата не го излекува.“ С това е имал предвид, че терапевтът не трябва да обременява пациента с пагубни диагнози и негативни прогнози, както и да му вреди чрез терапията си, а да го приведе в добро душевно състояние („забавлява“), така че неговата имунна и целебна система („природата“) напълно да си свърши работата. Отдавна е доказано, че позитивната нагласа активира и оптимизира всички необходими за лечението фукции, докато страхът, стресът и безнадеждността ги блокират...

Още...

Родители, децата ви не се развеждат

Не само на шега - разводите вече не са това, което бяха. До не толкова отдавна необичайни, дори срамни, в днешно време те са (може би дори твърде) често срещано явление – и това си има както своите светли и освобождаващи, така и тъмни, и объркващи страни. 

Но сега темата ни е не самият развод като такъв, нито гледната точка към него от страна на разделящите се и повече или по-малко разочаровани един от друг партньори. Фокусът ни сега са децата, родени в тази късаща се връзка, онези, които никога няма да могат да се разведат с никого от своите родители. Дори и да поискат това.

Самата аз бях дете на разведени родители във времената, когато разводът не беше нито обичаен, нито популярен. Сега вече знам каква висока цена платих за това да трябва да избирам кого да подкрепя, кого да защитя в привидната му слабост, на чия страна да застана в този, дори когато е основателен, болезнен и нелек процес на разделяне. 

В трудното време на развода (а понякога и по време на самия брак) можем да отделим в представите си детето си от другия родител, от „врага”, от онзи, с когото вече не можем или не искаме да прекараме остатъка от живота си. И в това наше си разлюбване, за да не сме сами, да се опитаме да въвлечем и детето, да търсим неговото утвърждаване и подкрепа. Но веднъж родено, детето никога не се „развежда” с никого от своите родители – дори да не поддържа връзка с него, дори да му е сърдито и обидено, дори да не го срещне никога повече. Връзката родител-дете е част от нас самите. И качеството на нашия живот, нивото на себеуважението ни, дълбочината и истинността на партньорските отношения, които изграждаме (най-вече интимни), в голяма степен зависят именно от качеството на това първо наше партньорство – между нас и родителите ни, заедно и поотделно...

Още...

Духовните причини на болестта - телевизионно интервю за "Без формат" с Христина Котларска

Аз и Христина Котларска в един развълнуван и надявам се вдъхновяващ разговор за здравето, вярната му спътница болестта и Цветята на Бах. Приятно гледане!

Още...

Надеждата не умира последна

Gorse, Прещип. Смъртта е отказът да се променяме

Надеждата съвсем не умира последна. Тя всъщност е безсмъртна. Безсмъртна като онази част от нас самите, която ще надживее привързаностите, страховете и ограниченията ни, това ни тяло и този ни живот.

Дълбоко в себе си ние не само подозираме – ние знаем това. Знаем, че винаги има смисъл и надежда, че това да продължим да вървим по пътя е основно предизвикателство за нас, хората. Знаем, че въпреки изкушенията за надпревара помежду ни, животът не е състезание и затова смисълът му не може да бъде в това да гоним победи и да се страхуваме от провали, а в куража да го преживеем него, живота, без да ”се отписваме” приживе.

Когато обаче, повлечени и подведени от различни разочарования, загубим нишката на смисъла и забравим да храним надеждата, тя не изчезва. Преоблечена с дрехи на песимизъм, безнадеждност, неверие, започва да ни навестява или става постоянен гост в дните и нощите ни. В такива периоди не ни достига светлина да видим пътя си, не ни достига енергия да преобърнем собствените си съмнения, колебания и противоречия. Тогава ни остава само изборът да приемаме чужди избори, да следваме чужди съвети, да вярваме в чужди препоръки за подобряване. Тогава започваме да присъстваме формално в живота си.

За да разберем жадуват ли душата, тялото, животът ни промяна, мъчи ли ни безнадеждност, можем да се запитаме: Има ли област в живота ми, в която съм оставил всяка надежда за промяна, в която съм се примирил със съществуващото състояние и не виждам смисъл да предприемам опити за подобряване? Отговорите могат да се отнасят до всички житейски области, да засягат съдбата, отношенията, работата, здравето ни...

Още...

Какво значи да обичаш себе си?

Наскоро с едно момиче си говорехме за любовта. За несподелената и споделената любов. И тъй като в една връзка можеш да дадеш само онова, което имаш, му казах колко е важно човек да обича себе си. Тогава то развълнувано ми зададе въпроса: А какво всъщност означава това?

И уж знаех отговора, че даже й го дадох... А въпросът остана да звучи в главата ми дълго след срещата ни.
Затова го зададох и на мои приятели. И тъй като, както е казал Дънов, обединението в Любовта прави силата, ето някои от отговорите:

„Грижа.” (Деси) Един от най-повтарящите се отговори. Напълно съгласна, аз си пожелавам и безгрижие, поне от време на време.

„Да се обгрижваш.” (Мишо) Аз се моля да помня и че съм обгрижена свише.

„Аз нямам ясен отговор, но съм доста подозрителна към твърде всеотдайното самообичане, което се пропагандира като интензивно занимаване със себе си и щедро потребителско самоугаждане.”( Анна) Хмм... Замислих се колко ли често правим опити да подкупваме с вещи себе си, защото не си даваме достатъчно внимание и любов...

Още...

Как си отглеждаме тиранин

Едно от най-благородните неща, които можем да направим за друг човек, е да не му позволим да ни се качи на главата.

Що за логика понякога имаме – около егоцентрични, сръдливи, нахални хора стъпваме на пръсти, те са много чувствителни, сакън да не ги разлютим, че ще си имаме неприятности. А услужливи, щедри, отговорни люде – а, те много носят, те ще разберат, тях няма нужда да ги жалим. Пък после светът се пълнел с хора, на които не можеш да разчиташ. Е що така, да се неначудиш...

Да си спестяваме здравословните ежедневни сблъсъци означава мързеливо да отлагаме разрешаването на проблемите – дотогава, докато нещата излязат извън (собствения ни) контрол. Дотогава, докато чуждият уж проблем не стане и болезнено наш.

Ако си спестяваме конфликтите, после с лихвите ги преживяваме. Защото, ако все бягаме от нещо, то накрая отвътре ни намира. Честно и здравословно е във важни за нас ситуации да се конфронтираме добронамерено и навреме с когото и за каквото трябва, вместо да си затваряме очите пред недостатъците на човека и рано или късно да му обърнем гръб. А така да загърбим и част от себе си...

Още...

Как се заразяваме с чужди страхове

Aspen, Трепетлика. Чувствителност вместо страх, вяра вместо суеверие

Очите на страха са големи. Но са слепи за истината.

Не веднъж и дваж страховете присъстват в ума и сърцето на всекиго от нас. Те, страховете, хем пазят лозето ни, хем пораждат подривна дейност в него. Зависи от това дали са основателни предупреждения, родени от интуицията ни, или са плод на неканени гости – болни фантазии, нездраво въображение, неоснователна тревожност, заразяване с чужди неистинни интерпретации на действителността. Всъщност най-вече зависи от това дали ние имаме страхове – или те ни имат нас...

В такова състояние, когато се усетим подвластни на страха от неизвестното, на неоснователна тревожност, която заплашва обективното ни и здраво себе- и световъзприемане, е важно да се попитаме: Този страх, който чука на вратата ми, мой страх ли е? Искам ли да му отворя вратата и да го приютя у дома си или той е нежелан посетител, за когото няма доброволно място в ума и сърцето ми?

В такива моменти е важен балансът в усещането ни за видимо и невидимо. Това, че нещо не се вижда с просто око, не означава, че то не съществува. А това, че нещо невидимо съществува, не означава, че то е заплаха за нас. Защото страховете ни от неизвестното са неоснователна агресия срещу винаги смисленото ни бъдеще...

Още...

Труден ли си за обичане?

Без любов се живее по-леко. Но без нея няма смисъл. Лев Николаевич Толстой

Всеки от нас се е учил как да обича. Съзнателно или не, учил се е да следи внимателно настроенията и нуждите на другия, да търси знаци, да усеща какво радва и какво натъжава човека до него. Почти всеки от нас е учен и да бъде щедър, да дава, да споделя с ближния онова, което той самият има.

Но за да се случи любовта, а още повече – за да се задържи и „да порасне голяма”, трябва да се решим не само да обичаме (тоест да даваме), но и да допуснем да бъдем обичани (да приемаме). Да приемаме чуждата гледна точка, темпо, мнение, предложение, подарък, жест, емоция, отказ...

Уроците по обичане са ни преподавани от хората, които с обич са ни отгледали – виждали сме любовта в очите им, усещали сме нежността в дланите им, в устните им по челото си. Но учени ли сме от тях и как да допускаме да бъдем обичани? Научили ли сме се как да съумеем да приемем онова, което човекът до нас има, иска и може да ни даде? Научили ли сме, че приемането не е никак по-малоценно от даването, че щедростта е в умението както да даряваш, така и да приемаш чуждия дар?...

Още...


Страница 1 от 7

Iliana Smilyanova

Тази книга предоставя на читателя възможност, с помощта на символите в ТАРО, да потърси, да открие и да използва вътрешни, висши опорни точки, светли ориентири в своето житейско пътуване - през съответните ден, месец, година, при търсене на отговора на актуален въпрос, при процес на себепознание и самоанализ, при стремеж към синхронизиране на вътрешните и външните условия и процеси...

Последвайте себе си в това пътуване навътре. Защото всяко пътуване е пътуване за завръщане.