„Ние сме дошли на този свят, за да го спасим от нашите лъжливи представи за себе си.“

– Анатолий Некрасов

Кой от нас не е изпитвал чувство за вина? На кого не е познато това мъчително, тягостно усещане, при което вниманието ни е обсебено от съмнението, че нещо (отново!) не сме направили „както трябва“ или че е можело още нещо да кажем, или че заслужаваме порицание или наказание, а не похвала, комплимент, подарък, или че все такива ги забъркваме... Вината е многолика, говори ни често и с различни, престорени гласове. Ако решим да се борим с нея, то тя, като една многоглава хидра, расте, и расте, и расте, обсебва вниманието ни, мислите ни, енергията ни и придобива все по-голяма власт над нас.

Целебно е да умеем да различаваме гласа на съвестта от гласа на вината. Гласът на съвестта идва отвътре, от душата; гласът на вината идва отвън, от заблужденията на личността ни. Съвестта ни е жив спомен за това кои сме, откъде идваме и накъде вървим, коя е истинската ни същност. Вината ни е рожба на сборна лъжлива представа за нас, породена от пожелателни, идеализирани, неоснователни очаквания, страхове, разочарования – наши, чужди, на близките ни, най-вече на онези от тях, които не са опознали и преживели собствената си вина. Гласът на съвестта не обижда и не се натрапва; гласът на вината е досаден, груб, принизяващ. Гласът на съвестта ни подтиква, води ни към светлината; гласът на вината преувеличава тъмнината в нас и „държи“ да останем в нея, защото се храни със страховете, несигурността, чувството ни за малоценност, обвинения и самообвинения.

„Самосаботаж е, когато казваме, че искаме нещо и след това правим така, че то да не се случи.“ - Алис Корнин-Селби

Знаем добре, че едно е да поискаме нещо, а като че съвсем друго - да го постигнем. Именно някъде по пътя между пожеланието и осъществяването често, съзнателно или не, възпрепятстваме себе си повече, отколкото които и да е други хора или обстоятелства могат да го направят.

За да не се случва това, за да си съдействаме, а не да вървим срещу себе си и „да си подливаме вода“, е нужно да бъдем будни, да не живеем формално живота си. Защото всеки от нас може да бъде будител – но само след като се осмели и успее да събуди сам себе си.

И тъй като въпросите са важна част от пътя към осъзнаването, ето няколко, на които всеки за себе си може да потърси своите честни отговори – за да започне да открива къде на пътя си е, как спъва и насилва себе си (понякога отново и отново), как робува на чужди или свои остарели представи и убеждения:

- Живея ли живота, който искам?

- Повече насилие или усилие има в живота ми сега?

Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Народна мъдрост

Под една или друга форма мислите ни ни съпровождат през целия живот. Да мислим разумно е благодат, ключ към верни и мъдри решения, път към свободата от чужди заблуди, от външни влияния и зависимости. Но понякога парадоксално попадаме под властта именно на собствените ни мисли – и те като че заживяват свой живот, започват да ни притежават и постепенно да отнемат силата ни, спокойствието ни и правото ни на избор.

Тогава, като хамстери в ментално колело, се завъртаме мъчително в порочен кръг. Попаднали в мисловен капан, ставаме роби на недоизказаното и премълчаното, а то, набрало сила от собствените ни страхове, несигурност и неувереност, заживява свой живот и неуморно създава въображаеми сценарии в главата ни, в които участваме до преумора, като че против волята си.

Сред Цветята на Бах лекът за това нелеко състояние идва от цветовете на белия кестен. Ето как представя нуждата от него Едурд Бах: За онези, които не могат да попречат на нежелани мисли, идеи и аргументи да влизат в ума им. Обикновено това става по време, когато интересът им към моментната ситуация е недостатъчно силен, за да ангажира вниманието им. Повтарят се тревожни мисли, които, дори и да преминат за момент, се връщат отново. Това мисловно зацикляне причинява терзание. Наличието на такива неприятни мисли нарушава вътрешния мир на човека и му пречи да се съсредоточи върху работата си или върху радостите на деня.

В такова състояние главата ни обръща гръб на сърцето, мислите започват да противоречат на чувствата и емоциите ни и става трудно, като че дори невъзможно, да постигнем вътрешно единодушие и да се помирим със себе си, камо ли със света. Оглушаваме и ослепяваме и за вътрешната си истина, и за света около нас тук и сега.

Тази ни непрестанна мисловна „заетост“, тази наша вътрешна зависимост се подхранва и от стремежа ни към перфекционизъм, от нуждата ни да променяме и да подобряваме до безкрай онова, което (не) сме казали и направили, забравяйки, че „най-доброто е враг на доброто“ (руска поговорка). Подхранва се и от нетърпението ни да приключим, и от склонността ни да отлагаме или да преотстъпваме на други решенията, които ние трябва да вземем, добруването си, което всъщност е най-вече наша отговорност.

Първата и решаваща стъпка към това да променим живота си е да започнем да го гледаме с други очи.

Ако наблюдателят е част от експеримента, както твърди съвременната физика, то тогава е добре да се запитаме как ние самите наблюдаваме – не само чуждия, но и собствения си живот. Дали сме вдъхновени и добронамерени поддръжници на собствените си усилия или водим явна и скрита подривна дейност в живота си, в дома си, в тялото си?

Ние, хората, сме изтъкани от противоречия, които по парадоксален начин ни помагат да намираме и да поддържаме баланса в живота си. Стремим се към сигурност, но същевременно имаме нужда от разнообразие, от обновяване, и то всеки ден. Опитите да се подсигурим, като изключим всяка (евентуална неприятна) изненада по пътя си, изцеждат жизнените сокове на ежедневието ни, превръщат ни от танцьори „свободен стил“ в роботи, които механично маршируват, изключили съзнанието си за неравноделните и непредвидими импулси на сърцето. А еднообразието, рутината са едни от най-големите врагове на жизнеността. Когато попаднем в техен плен, неусетно губим енергия, черпим от резервите си, без обаче да ги обновяваме и зареждаме.

Промяна, а не подмяна. Човек и добре да живее, рано или късно трябва да се промени. Често обаче бъркаме този вътрешен зов за промяна с външна подмяна – на партньор, работа, дом. Търсим разнообразие отвън, а отвътре си оставаме същите. И неизбежно скоро отново сме неудовлетворени, гладни и търсещи...