Статии за есенциите на Бах

Винаги се радвайте. І Солуняни 5:16

Радостта се втурва в живота ни с първата ни глътка въздух и ни съпътства неизменно до последния ни дъх. Дали я виждаме или не, дали я преживяваме осъзнато или затваряме ума и сърцето си за нея, тя е неизбежен наш спътник, защото е основна съставка на самия живот. И той без нея не би могъл да съществува.

Понякога обаче – трайно или за определено време, й обръщаме гръб – като на близък приятел, на когото сме сърдити; оглушаваме и ослепяваме за нея и потъваме в безрадостно, равно и инертно съществуване. Убодени от вретеното на скуката и разочарованието, се унасяме в безрадостен сън. Започваме да се носим по течението и без да бъдем смирени, се примиряваме с нещата такива, каквито са. Не полагаме усилия да ги подобрим и да ги приближим към светлината – и себе си заедно с тях. Предаваме се.

А не само ние се нуждаем от Божията помощ. Бог също има нужда от нас и от нашите усилия. Има нужда от нашата отдаденост на живота, от радостта и благодарността ни за всеки изживян миг...

Нищо ново под слънцето, гласи една латинска сентенция. Знаем го много добре и въпреки това не спираме периодично да се изненадваме и да се поддаваме на познати до болка провокации – защото сами ги предизвикваме и привличаме. Докато си търсим външни проблеми и страхове, за да не се занимаваме със себе си, ще има и кой да ни ги предлага в житейското ни меню.

Ако искаме да направим някого уязвим, е достатъчно да го накараме да се страхува. Страхът е обратната страна на любовта – а там, където е най-голямата ни сила, е най-голямата ни пробойна. Затова и страхът е всъщност не само най-опасната, но и единствената възможна зараза.

Всеки от нас има своите страхове, някои от които са всеобщи и споделени – други индивидуални и дълбоко интимни.

Сред Цветята на Бах има цяла група есенции, посветени именно на различните лица на страха. През тях можем да разпознаем и да преобразуваме в сила шест основни вида страх.

Идвайки на тази земя, всеки от нас носи със себе си дар, съкровище, което очаква да бъде разкрито, оползотворено, споделено. Понякога сравнително рано достигаме до скъпоценното вътрешно познание къде и в какво е дарбата, силата ни. Но може и да ни отнеме немалко време и усилия това да разчетем вътрешната си карта и да се решим да проходим пътя до вътрешното ни злато, което ни зове от първия до последния ни дъх.

Трудността да открием призванието си нерядко е породена от многообразието от таланти и интереси, които притежаваме. Това многообразие може да ни носи вдъхновение, но може и да ни обърква, да ни пречи да отсеем „зърното от плявата“ и да се фокусираме върху онова занимание-призвание, което идва да ни помогне да осмислим живота си и да се себесбъднем. И да осъзнаем верността на една непопулярна максима – че колкото по-малко, толкова повече.

Сред Цветята на Бах има есенция, направена от цветовете на Дивия овес, която ни идва на помощ, когато ни е време да разпознаем и да последваме себе си и таланта си в изобилието и многообразието от възможности в и около нас:

„За онези, които имат амбицията да постигнат в живота си нещо забележително, които искат да имат много опитности, да могат да опитат всичко, което животът им предоставя. Техният проблем се състои в затруднението им да решат с какво занимание да се захванат. Въпреки че амбицията им е твърде голяма, те не могат да определят каква задача ги привлича, което може да ги доведе до протакане и до неудовлетворение.“ – Едуард Бах

Да влагаме енегията си и усилията си в нещо, което ни е по сърце, е споделена мечта. Тогава не работим, а творим, душата ни радостно пее, а онова, което влагаме чрез труда си, ни се отплаща многократно.

Случва се обаче ние самите да прекрачим здравословната граница, която отделя желанието от задължението, „искам“ от „трябва“, усилието от насилието. Насилието не над друг, а над себе си.

Когато сме в такова нездраво състояние, личността ни оглушава за посланията на душата ни и се опитва да действа сама според собствените си представи, правила и очаквания. Радостта, лекотата, удоволствието, насладата започват да напускат дните ни, а чувството за задължение остава основният ни мотиватор. И ние, игнорирайки нежеланието си, се роботизираме, втвърдяваме се, губим ценни сили и ресурси. И започваме да привличаме трудности и задължения.

Сред Цветята на Бах есенцията, която ни идва на помощ при това нехармонично състояние, е Дъб. Така я представя Едуард Бах:

„За онези, които полагат усилия и се борят силно, за да оздравеят или за да изпълнят задачите в ежедневието си. Те продължават да опитват отново и отново, дори когато случаят изглежда безнадежден. Продължават да се борят. Недоволни са от себе си, когато болестта им пречи да изпълнят задълженията си или да помогнат на другите. Смели хора, те могат да се борят срещу големи трудности, без да губят надежда и без да се отказват.“