Илиана Смилянова
+359 (0) 888 70 36 50

Вината – вярна спътница във времена на промени

„Ние сме дошли на този свят, за да го спасим от нашите лъжливи представи за себе си.“

– Анатолий Некрасов

Кой от нас не е изпитвал чувство за вина? На кого не е познато това мъчително, тягостно усещане, при което вниманието ни е обсебено от съмнението, че нещо (отново!) не сме направили „както трябва“ или че е можело още нещо да кажем, или че заслужаваме порицание или наказание, а не похвала, комплимент, подарък, или че все такива ги забъркваме... Вината е многолика, говори ни често и с различни, престорени гласове. Ако решим да се борим с нея, то тя, като една многоглава хидра, расте, и расте, и расте, обсебва вниманието ни, мислите ни, енергията ни и придобива все по-голяма власт над нас.

Целебно е да умеем да различаваме гласа на съвестта от гласа на вината. Гласът на съвестта идва отвътре, от душата; гласът на вината идва отвън, от заблужденията на личността ни. Съвестта ни е жив спомен за това кои сме, откъде идваме и накъде вървим, коя е истинската ни същност. Вината ни е рожба на сборна лъжлива представа за нас, породена от пожелателни, идеализирани, неоснователни очаквания, страхове, разочарования – наши, чужди, на близките ни, най-вече на онези от тях, които не са опознали и преживели собствената си вина. Гласът на съвестта не обижда и не се натрапва; гласът на вината е досаден, груб, принизяващ. Гласът на съвестта ни подтиква, води ни към светлината; гласът на вината преувеличава тъмнината в нас и „държи“ да останем в нея, защото се храни със страховете, несигурността, чувството ни за малоценност, обвинения и самообвинения.

Още...

Витлеемската звезда, Star of Bethlehem. Смелостта да се събудиш отново за радостта

„Във всяко нещо има пукнатина и това е начинът през него да мине светлината.“ Ленард Коен

Животът е вълшебство, което ни води по пътя на сбъдването – и на онова, което носим със себе си още преди да отворим очите си на тази земя, и на това, за което се вдъхновяваме, докато извървяваме стъпките си по нея.

Но всеки от нас познава дни, в които съдбата сякаш ни преобръща надолу с главата, когато на пътя ни застават неочаквани, трудни, болезнени срещи и преживявания, след които вече не може да бъдем същите. Така се раждат нашите травми – и вътрешни, и външни, които може да имат различни лица: неочаквана раздяла, загуба, злополука, грубост, уплах...

По време на и след такава болезнено, шоково преживяване можем да се усещаме като замръзнали – сякаш някаква част от нас е отцепена, вцепенена, неспособна да продължи напред. Тази част, ако остане незачетена, неизцелена, може да се превърне във „вътрешен затворник“, който да продължи да съществува на границата между помена и реалността, между черно-белия спомен на не/преживяното и цветния жив филм на действителността. А всеки един „вътрешен затворник“ започва да привлича към себе си нови такива – и така, понякога сякаш неусетно, губим голяма част от свободата, от енергията си; продължаваме да вървим напред, но с все по-малка част от живеца си, от вродената си способност да реагираме адекватно и гъвкаво на непредвидимия, но винаги смислен житейски сценарий.

Сред Цветята на Бах есенцията, която ни помага да се справим с това негативно (но не лошо) състояние, е Витлеемската звезда, Star of Bethlehem. Ето как представя нейното предназначение Едуард Бах: „За онези, които страдат силно и са в условия, в които се чувстват много нещастни. Причината може да бъде шокът от тежки новини, загубата на някой близък, уплахата след сериозен инцидент или нещо подобно. За онези, които на този етап отказват да бъдат утешени, този лек може да донесе утеха и успокоение.“

Още...

Как да спрем да саботираме себе си

„Самосаботаж е, когато казваме, че искаме нещо и след това правим така, че то да не се случи.“ - Алис Корнин-Селби

Знаем добре, че едно е да поискаме нещо, а като че съвсем друго - да го постигнем. Именно някъде по пътя между пожеланието и осъществяването често, съзнателно или не, възпрепятстваме себе си повече, отколкото които и да е други хора или обстоятелства могат да го направят.

За да не се случва това, за да си съдействаме, а не да вървим срещу себе си и „да си подливаме вода“, е нужно да бъдем будни, да не живеем формално живота си. Защото всеки от нас може да бъде будител – но само след като се осмели и успее да събуди сам себе си.

И тъй като въпросите са важна част от пътя към осъзнаването, ето няколко, на които всеки за себе си може да потърси своите честни отговори – за да започне да открива къде на пътя си е, как спъва и насилва себе си (понякога отново и отново), как робува на чужди или свои остарели представи и убеждения:

- Живея ли живота, който искам?

- Повече насилие или усилие има в живота ми сега?

Още...

Киселица, Crab Apple. Манията за ред и чистота: зов за неотложни промени

Чистотата е показател за възпитание и култура, за обич и грижа за себе си и за света. Но и тя, както всяка друга добродетел, извадена от контекста и превърната в самоцел, се превръща от дар в недостатък, в бреме, което изцежда силите ни, отслабва ни и ни указва, че сме започнали да служим на външен господар, че в живота си обслужваме цели, които ни отдалечават от центъра.

Колкото по-объркани и „нечисти“ се чувстваме, в себе си и в обкръжението, което, осъзнато или не, сме си избрали, толкова повече се опитваме да компенсираме, да подменим този вътрешен хаос със стремеж към външни чистота и ред. Но когато игнорираме цялата картина и подхождаме едностранно, колкото по-чист и подреден се опитваме да направим света около себе си, толкова по-неуютно се чувстваме и в живота си, и у дома си, и в тялото си.

Защото нехаресването, неприемането на себе си в цялостността ни, с всичките ни сили и слабости ни отдалечава от истинската ни същност, отравя погледа ни, огорчава ума и сърцето ни и ни струва твърде висока цена.

Пренебрегвайки истината, започваме да зависим от дребни, маловажни неща, които изваждаме от контекста и превръщаме в самоцел. Завъртането ни около тях става начин, често несъзнаван, да отклоняваме вниманието си от нужни значими промени в начина, по който възприемаме себе си и по който живеем живота си.

Още...

Бял кестен, White chestnut. Робството в капана на натрапливите мисли

Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Народна мъдрост

Под една или друга форма мислите ни ни съпровождат през целия живот. Да мислим разумно е благодат, ключ към верни и мъдри решения, път към свободата от чужди заблуди, от външни влияния и зависимости. Но понякога парадоксално попадаме под властта именно на собствените ни мисли – и те като че заживяват свой живот, започват да ни притежават и постепенно да отнемат силата ни, спокойствието ни и правото ни на избор.

Тогава, като хамстери в ментално колело, се завъртаме мъчително в порочен кръг. Попаднали в мисловен капан, ставаме роби на недоизказаното и премълчаното, а то, набрало сила от собствените ни страхове, несигурност и неувереност, заживява свой живот и неуморно създава въображаеми сценарии в главата ни, в които участваме до преумора, като че против волята си.

Сред Цветята на Бах лекът за това нелеко състояние идва от цветовете на белия кестен. Ето как представя нуждата от него Едурд Бах: За онези, които не могат да попречат на нежелани мисли, идеи и аргументи да влизат в ума им. Обикновено това става по време, когато интересът им към моментната ситуация е недостатъчно силен, за да ангажира вниманието им. Повтарят се тревожни мисли, които, дори и да преминат за момент, се връщат отново. Това мисловно зацикляне причинява терзание. Наличието на такива неприятни мисли нарушава вътрешния мир на човека и му пречи да се съсредоточи върху работата си или върху радостите на деня.

В такова състояние главата ни обръща гръб на сърцето, мислите започват да противоречат на чувствата и емоциите ни и става трудно, като че дори невъзможно, да постигнем вътрешно единодушие и да се помирим със себе си, камо ли със света. Оглушаваме и ослепяваме и за вътрешната си истина, и за света около нас тук и сега.

Тази ни непрестанна мисловна „заетост“, тази наша вътрешна зависимост се подхранва и от стремежа ни към перфекционизъм, от нуждата ни да променяме и да подобряваме до безкрай онова, което (не) сме казали и направили, забравяйки, че „най-доброто е враг на доброто“ (руска поговорка). Подхранва се и от нетърпението ни да приключим, и от склонността ни да отлагаме или да преотстъпваме на други решенията, които ние трябва да вземем, добруването си, което всъщност е най-вече наша отговорност.

Още...

Как се разболяваме и как се оздравяваме: здравето е много повече от здраво тяло

Разболяваме се всеки път, когато (се) лъжем, дори на дребно. Когато от вълшебници се смаляваме в хора, които не вярват в себе си, не се осмеляват да обичат и да бъдат обичани с всички последствия от това.

Оздравяваме се винаги, когато казваме истината за това какво мислим и особено за това какво чувстваме. Когато осъзнаваме все повече силата си и значимата си роля в ежедневния житейски сценарий.

Разболяваме се, когато обвиняваме някого или нещо за живота си и така превръщаме себе си в жертви. Когато се страхуваме от своята различна чувствителност и насила подменяме вижданията и усещанията си с чужди представи и страхове.

Оздравяваме се, когато решим да поемем отговорност за себе си и за начина, по който живеем живота си. Когато открием своя ритъм и се осмелим да го следваме извън матрицата на „няма време“.

Разболяваме се, когато си отказваме да творим. Когато възпрепятстваме и другите в стремежа им да се себеизразяват по свой си, уникален начин.

Оздравяваме се, когато растем и увеличаваме светлината във всичко, до което се докосваме с мисъл, поглед, дума, жест. Когато се помиряваме с различността (си) и отвъд нея проглеждаме за онова, което ни свързва в едно цяло.

Разболяваме се, когато започваме война с нещо или с някого, подлъгани от страхове за недостиг, глад, болести и свършек на света. Когато доброволно, осъзна

Още...

Габър, Hornbeam. Как да си направим жива вода: от изтощение към вдъхновение

Първата и решаваща стъпка към това да променим живота си е да започнем да го гледаме с други очи.

Ако наблюдателят е част от експеримента, както твърди съвременната физика, то тогава е добре да се запитаме как ние самите наблюдаваме – не само чуждия, но и собствения си живот. Дали сме вдъхновени и добронамерени поддръжници на собствените си усилия или водим явна и скрита подривна дейност в живота си, в дома си, в тялото си?

Ние, хората, сме изтъкани от противоречия, които по парадоксален начин ни помагат да намираме и да поддържаме баланса в живота си. Стремим се към сигурност, но същевременно имаме нужда от разнообразие, от обновяване, и то всеки ден. Опитите да се подсигурим, като изключим всяка (евентуална неприятна) изненада по пътя си, изцеждат жизнените сокове на ежедневието ни, превръщат ни от танцьори „свободен стил“ в роботи, които механично маршируват, изключили съзнанието си за неравноделните и непредвидими импулси на сърцето. А еднообразието, рутината са едни от най-големите врагове на жизнеността. Когато попаднем в техен плен, неусетно губим енергия, черпим от резервите си, без обаче да ги обновяваме и зареждаме.

Промяна, а не подмяна. Човек и добре да живее, рано или късно трябва да се промени. Често обаче бъркаме този вътрешен зов за промяна с външна подмяна – на партньор, работа, дом. Търсим разнообразие отвън, а отвътре си оставаме същите. И неизбежно скоро отново сме неудовлетворени, гладни и търсещи...

Още...

Няма значение колко имаме. Важното е дали ни стига.

От всички беди най-голямата е да нямаш мяра. Лао Дзъ

Да оползотвориш времето си и да си свършиш работата е ценно умение и наистина важна цел. Но днес сме създали и робуваме на култ към заетостта. Към това да си в непрекъснато движение, да не спираш да мислиш, да говориш, да работиш, да пазаруваш, да изхвърляш, да се храниш, да (се) чистиш, да обсъждаш, да осъждаш.

Да (си) нямаш работа е синоним на провал, да не правиш нищо – на мързел и безотговорност, да не пазаруваш (особено най-модерното) – на неуспех и изостаналост, да не изказваш мнение – на неосведоменост и задръстеност.

Поздравяваме се с въпроса: Какво правиш? Обвинително и подозрително питаме: Ти нямаш ли си работа? Какво се мотаеш? Какво още чакаш? Още ли не си...

Или с прикрита гордост съобщаваме: Бързам, нямам време! Как ще ми стигне времето! Нямам време да се обърна! Ако знаеш само колко съм зает!...

Още...

Maслина, Olive. Работим ли или роботим: нека си отдъхнем, за да не издъхнем

Всеки от нас, като божествено създание, има непрестанна връзка с неизчерпаемия източник на енергия и вдъхновение. Но същевременно всеки от нас, бидейки и човешко същество, е ограничен в своите възможности.

Понякога забравяме това и загърбваме сигналите, които душата и тялото винаги ни изпращат навреме, за да ни предупредят за злоупотреба със себе си и за предстоящо изчерпване на силите ни.

Тогава изпадаме – временно или трайно, в състояние, в което губим желание, интерес и възможност да продължим напред с радост и лекота, да изпълним поети вече ангажименти и да поемем нови предизвикателства.

Работата е начин да сбъдваме себе си, да осъществяваме мечтите си, да (си) бъдем полезни. Но е важно да помним, че почивката е неотделно свързана с работата и че без нея и най-любимото ни занимание рано или късно ще се превърне в непосилно и вече нежелано бреме.

В целебната система на Цветята на Бах лекът за това нехармонично и разболяващо ни състояние е есенцията Маслина, Olive. Ето как Едуард Бах представя нуждата от нея:

За онези, които са страдали много умствено и физически и са толкова изтощени и уморени, че имат чувството, че вече нямат никакви сили за каквото и да било усилие. Ежедневието е за тях тежка работа, без никакво удоволствие.

Още...

Смелостта да преживееш смъртта

Това, че не си мъртъв, не означава, че си жив. Е. Е. Къмингс

Едно от най-трудните преживявания за човека е преживяването на смъртта. Не само на неговата собствена, но и на чуждата смърт. И като че най-вече на тази на любими нему същества.

Но всъщност смъртта присъства, явно или скрито, непрекъснато и навсякъде около нас, съпътства всеки наш ден. Защото смъртта е неотменна част от живота. С всяка наша минута ние сме с една идея по-близо до нея. И ако от страх и невежество изберем да затваряме очи и да запушваме уши, за да си я спестим, вместо да признаем и да преживеем нейното присъствие, ще попречим не толкова на нея (защото тя, смъртта, неотменно си знае и си върши работата), колкото на себе си, на живота в нас да съществува по естествен, мирен и радостен начин.

Смъртта е раждане наобратно. Извървели пътя си тук, отиваме там, откъдето сме дошли – уж в „нищото”. Но може ли такива чудеса като живота, любовта, радостта, нежността, милосърдието, да дойдат и да си отидат в „нищото”?

Още...


Страница 2 от 10

Iliana Smilyanova

Тази книга предоставя на читателя възможност, с помощта на символите в ТАРО, да потърси, да открие и да използва вътрешни, висши опорни точки, светли ориентири в своето житейско пътуване - през съответните ден, месец, година, при търсене на отговора на актуален въпрос, при процес на себепознание и самоанализ, при стремеж към синхронизиране на вътрешните и външните условия и процеси...

Последвайте себе си в това пътуване навътре. Защото всяко пътуване е пътуване за завръщане.