Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Народна мъдрост
Под една или друга форма мислите ни ни съпровождат през целия живот. Да мислим разумно е благодат, ключ към верни и мъдри решения, път към свободата от чужди заблуди, от външни влияния и зависимости. Но понякога парадоксално попадаме под властта именно на собствените ни мисли – и те като че заживяват свой живот, започват да ни притежават и постепенно да отнемат силата ни, спокойствието ни и правото ни на избор.
Тогава, като хамстери в ментално колело, се завъртаме мъчително в порочен кръг. Попаднали в мисловен капан, ставаме роби на недоизказаното и премълчаното, а то, набрало сила от собствените ни страхове, несигурност и неувереност, заживява свой живот и неуморно създава въображаеми сценарии в главата ни, в които участваме до преумора, като че против волята си.
Сред Цветята на Бах лекът за това нелеко състояние идва от цветовете на белия кестен. Ето как представя нуждата от него Едурд Бах: За онези, които не могат да попречат на нежелани мисли, идеи и аргументи да влизат в ума им. Обикновено това става по време, когато интересът им към моментната ситуация е недостатъчно силен, за да ангажира вниманието им. Повтарят се тревожни мисли, които, дори и да преминат за момент, се връщат отново. Това мисловно зацикляне причинява терзание. Наличието на такива неприятни мисли нарушава вътрешния мир на човека и му пречи да се съсредоточи върху работата си или върху радостите на деня.
В такова състояние главата ни обръща гръб на сърцето, мислите започват да противоречат на чувствата и емоциите ни и става трудно, като че дори невъзможно, да постигнем вътрешно единодушие и да се помирим със себе си, камо ли със света. Оглушаваме и ослепяваме и за вътрешната си истина, и за света около нас тук и сега.
Тази ни непрестанна мисловна „заетост“, тази наша вътрешна зависимост се подхранва и от стремежа ни към перфекционизъм, от нуждата ни да променяме и да подобряваме до безкрай онова, което (не) сме казали и направили, забравяйки, че „най-доброто е враг на доброто“ (руска поговорка). Подхранва се и от нетърпението ни да приключим, и от склонността ни да отлагаме или да преотстъпваме на други решенията, които ние трябва да вземем, добруването си, което всъщност е най-вече наша отговорност.