Илиана Смилянова
+359 (0) 888 70 36 50

Дъб, Oak. Залудо не стой, но залудо и не работи

Да влагаме енегията си и усилията си в нещо, което ни е по сърце, е споделена мечта. Тогава не работим, а творим, душата ни радостно пее, а онова, което влагаме чрез труда си, ни се отплаща многократно.

Случва се обаче ние самите да прекрачим здравословната граница, която отделя желанието от задължението, „искам“ от „трябва“, усилието от насилието. Насилието не над друг, а над себе си.

Когато сме в такова нездраво състояние, личността ни оглушава за посланията на душата ни и се опитва да действа сама според собствените си представи, правила и очаквания. Радостта, лекотата, удоволствието, насладата започват да напускат дните ни, а чувството за задължение остава основният ни мотиватор. И ние, игнорирайки нежеланието си, се роботизираме, втвърдяваме се, губим ценни сили и ресурси. И започваме да привличаме трудности и задължения.

Сред Цветята на Бах есенцията, която ни идва на помощ при това нехармонично състояние, е Дъб. Така я представя Едуард Бах:

„За онези, които полагат усилия и се борят силно, за да оздравеят или за да изпълнят задачите в ежедневието си. Те продължават да опитват отново и отново, дори когато случаят изглежда безнадежден. Продължават да се борят. Недоволни са от себе си, когато болестта им пречи да изпълнят задълженията си или да помогнат на другите. Смели хора, те могат да се борят срещу големи трудности, без да губят надежда и без да се отказват.“

Още...

Върба, Willow. Да се сдобрим със съдбата си

Когато се вглеждаме в живота си, откриваме, че той е изтъкан от „случайности“, които безпогрешно пишат житейския ни сценарий. Случайността, тази невидима закономерност, подпомага със срещи, раздели и разминавания проявата на съдбата ни. И сбъдването ни заедно с нея.

А съдбата ни – тази уникална дизайнерска дреха, е ушита по индивидуалната мяра на всекиго. Тя е неповторимо, смислено творение, което подтиква душата, личността, тялото ни да търсят сътрудничество, да се стремят към единство и все по-хармонично да изразяват онова послание, което всеки от нас има задачата да направи видимо в живота си.

Следвайки пътя си, с времето неизменно се сблъскваме с трудности. Пред нас застават нежелани изненади, неочаквани препятствия, които осуетяват и променят човешките ни планове. Тогава сме склонни да се отдръпваме, да затъваме в самосъжаление, да изпитваме огорчение, яд и обида. И избираме, често без да си дадем сметка, ролята на жертва – като така привикваме и нужния за нея житейски сценарий.

Започваме да се изключваме от активни действия, затъваме в оплаквания, обвинения и преглътнат гняв, които вгорчават дните ни и ни тровят отвътре.

Още...

Скална вода, Rock Water. Здравето е отвъд насилието над себе си.

Най-голямото откритие на всички поколения е, че човешките същества могат да променят живота си, трансформирайки умствената си нагласа.

- Алберт Швайцер

Много е интересно как след време започваш доброволно и с удоволствие да правиш неща, срещу които си се бунтувал, защото си бил насилван да ги правиш – като сутрешна гимнастика, да четеш Гогол или да береш шипка…

Насилието не води до благи и трайни резултати – в това число и насилието над себе си, за което става дума сега и което често е прикрито зад собствените ни най-добри и възвишени намерения, високи и благородни цели и идеали.

Когато сме подвластни на такава изкривена мисловна нагласа, хванати в капана на схващанията си, сме склонни да се подлагаме на постоянни затруднения и прекокомерни лишения – склонност, която неусетно може да се превърне в своеобразен допинг, да ни обсеби и да вземе власт над нас и вместо да ни повдигне, да ни извиси, каквото е изначалното ни намерение, неусетно да се превърне в опасен крадец и на силата, и на здравето ни. Склонни все повече да насилваме и да ограничаваме себе си, свикваме да вдигаме толкова високо „летвата“, че трудно да можем да я скочим. А ако все пак успеем, не оценяваме постижението си, не му се радваме, а бързаме да я вдигнем отново – за да не се отпуснем, да не се разглезим. А и да бъдем винаги готови – без често да знаем дори за какво...

Още...

Вината – вярна спътница във времена на промени

„Ние сме дошли на този свят, за да го спасим от нашите лъжливи представи за себе си.“

– Анатолий Некрасов

Кой от нас не е изпитвал чувство за вина? На кого не е познато това мъчително, тягостно усещане, при което вниманието ни е обсебено от съмнението, че нещо (отново!) не сме направили „както трябва“ или че е можело още нещо да кажем, или че заслужаваме порицание или наказание, а не похвала, комплимент, подарък, или че все такива ги забъркваме... Вината е многолика, говори ни често и с различни, престорени гласове. Ако решим да се борим с нея, то тя, като една многоглава хидра, расте, и расте, и расте, обсебва вниманието ни, мислите ни, енергията ни и придобива все по-голяма власт над нас.

Целебно е да умеем да различаваме гласа на съвестта от гласа на вината. Гласът на съвестта идва отвътре, от душата; гласът на вината идва отвън, от заблужденията на личността ни. Съвестта ни е жив спомен за това кои сме, откъде идваме и накъде вървим, коя е истинската ни същност. Вината ни е рожба на сборна лъжлива представа за нас, породена от пожелателни, идеализирани, неоснователни очаквания, страхове, разочарования – наши, чужди, на близките ни, най-вече на онези от тях, които не са опознали и преживели собствената си вина. Гласът на съвестта не обижда и не се натрапва; гласът на вината е досаден, груб, принизяващ. Гласът на съвестта ни подтиква, води ни към светлината; гласът на вината преувеличава тъмнината в нас и „държи“ да останем в нея, защото се храни със страховете, несигурността, чувството ни за малоценност, обвинения и самообвинения.

Още...

Витлеемската звезда, Star of Bethlehem. Смелостта да се събудиш отново за радостта

„Във всяко нещо има пукнатина и това е начинът през него да мине светлината.“ Ленард Коен

Животът е вълшебство, което ни води по пътя на сбъдването – и на онова, което носим със себе си още преди да отворим очите си на тази земя, и на това, за което се вдъхновяваме, докато извървяваме стъпките си по нея.

Но всеки от нас познава дни, в които съдбата сякаш ни преобръща надолу с главата, когато на пътя ни застават неочаквани, трудни, болезнени срещи и преживявания, след които вече не може да бъдем същите. Така се раждат нашите травми – и вътрешни, и външни, които може да имат различни лица: неочаквана раздяла, загуба, злополука, грубост, уплах...

По време на и след такава болезнено, шоково преживяване можем да се усещаме като замръзнали – сякаш някаква част от нас е отцепена, вцепенена, неспособна да продължи напред. Тази част, ако остане незачетена, неизцелена, може да се превърне във „вътрешен затворник“, който да продължи да съществува на границата между помена и реалността, между черно-белия спомен на не/преживяното и цветния жив филм на действителността. А всеки един „вътрешен затворник“ започва да привлича към себе си нови такива – и така, понякога сякаш неусетно, губим голяма част от свободата, от енергията си; продължаваме да вървим напред, но с все по-малка част от живеца си, от вродената си способност да реагираме адекватно и гъвкаво на непредвидимия, но винаги смислен житейски сценарий.

Сред Цветята на Бах есенцията, която ни помага да се справим с това негативно (но не лошо) състояние, е Витлеемската звезда, Star of Bethlehem. Ето как представя нейното предназначение Едуард Бах: „За онези, които страдат силно и са в условия, в които се чувстват много нещастни. Причината може да бъде шокът от тежки новини, загубата на някой близък, уплахата след сериозен инцидент или нещо подобно. За онези, които на този етап отказват да бъдат утешени, този лек може да донесе утеха и успокоение.“

Още...

Как да спрем да саботираме себе си

„Самосаботаж е, когато казваме, че искаме нещо и след това правим така, че то да не се случи.“ - Алис Корнин-Селби

Знаем добре, че едно е да поискаме нещо, а като че съвсем друго - да го постигнем. Именно някъде по пътя между пожеланието и осъществяването често, съзнателно или не, възпрепятстваме себе си повече, отколкото които и да е други хора или обстоятелства могат да го направят.

За да не се случва това, за да си съдействаме, а не да вървим срещу себе си и „да си подливаме вода“, е нужно да бъдем будни, да не живеем формално живота си. Защото всеки от нас може да бъде будител – но само след като се осмели и успее да събуди сам себе си.

И тъй като въпросите са важна част от пътя към осъзнаването, ето няколко, на които всеки за себе си може да потърси своите честни отговори – за да започне да открива къде на пътя си е, как спъва и насилва себе си (понякога отново и отново), как робува на чужди или свои остарели представи и убеждения:

- Живея ли живота, който искам?

- Повече насилие или усилие има в живота ми сега?

Още...

Киселица, Crab Apple. Манията за ред и чистота: зов за неотложни промени

Чистотата е показател за възпитание и култура, за обич и грижа за себе си и за света. Но и тя, както всяка друга добродетел, извадена от контекста и превърната в самоцел, се превръща от дар в недостатък, в бреме, което изцежда силите ни, отслабва ни и ни указва, че сме започнали да служим на външен господар, че в живота си обслужваме цели, които ни отдалечават от центъра.

Колкото по-объркани и „нечисти“ се чувстваме, в себе си и в обкръжението, което, осъзнато или не, сме си избрали, толкова повече се опитваме да компенсираме, да подменим този вътрешен хаос със стремеж към външни чистота и ред. Но когато игнорираме цялата картина и подхождаме едностранно, колкото по-чист и подреден се опитваме да направим света около себе си, толкова по-неуютно се чувстваме и в живота си, и у дома си, и в тялото си.

Защото нехаресването, неприемането на себе си в цялостността ни, с всичките ни сили и слабости ни отдалечава от истинската ни същност, отравя погледа ни, огорчава ума и сърцето ни и ни струва твърде висока цена.

Пренебрегвайки истината, започваме да зависим от дребни, маловажни неща, които изваждаме от контекста и превръщаме в самоцел. Завъртането ни около тях става начин, често несъзнаван, да отклоняваме вниманието си от нужни значими промени в начина, по който възприемаме себе си и по който живеем живота си.

Още...

Бял кестен, White chestnut. Робството в капана на натрапливите мисли

Ум царува, ум робува, ум патки пасе. Народна мъдрост

Под една или друга форма мислите ни ни съпровождат през целия живот. Да мислим разумно е благодат, ключ към верни и мъдри решения, път към свободата от чужди заблуди, от външни влияния и зависимости. Но понякога парадоксално попадаме под властта именно на собствените ни мисли – и те като че заживяват свой живот, започват да ни притежават и постепенно да отнемат силата ни, спокойствието ни и правото ни на избор.

Тогава, като хамстери в ментално колело, се завъртаме мъчително в порочен кръг. Попаднали в мисловен капан, ставаме роби на недоизказаното и премълчаното, а то, набрало сила от собствените ни страхове, несигурност и неувереност, заживява свой живот и неуморно създава въображаеми сценарии в главата ни, в които участваме до преумора, като че против волята си.

Сред Цветята на Бах лекът за това нелеко състояние идва от цветовете на белия кестен. Ето как представя нуждата от него Едурд Бах: За онези, които не могат да попречат на нежелани мисли, идеи и аргументи да влизат в ума им. Обикновено това става по време, когато интересът им към моментната ситуация е недостатъчно силен, за да ангажира вниманието им. Повтарят се тревожни мисли, които, дори и да преминат за момент, се връщат отново. Това мисловно зацикляне причинява терзание. Наличието на такива неприятни мисли нарушава вътрешния мир на човека и му пречи да се съсредоточи върху работата си или върху радостите на деня.

В такова състояние главата ни обръща гръб на сърцето, мислите започват да противоречат на чувствата и емоциите ни и става трудно, като че дори невъзможно, да постигнем вътрешно единодушие и да се помирим със себе си, камо ли със света. Оглушаваме и ослепяваме и за вътрешната си истина, и за света около нас тук и сега.

Тази ни непрестанна мисловна „заетост“, тази наша вътрешна зависимост се подхранва и от стремежа ни към перфекционизъм, от нуждата ни да променяме и да подобряваме до безкрай онова, което (не) сме казали и направили, забравяйки, че „най-доброто е враг на доброто“ (руска поговорка). Подхранва се и от нетърпението ни да приключим, и от склонността ни да отлагаме или да преотстъпваме на други решенията, които ние трябва да вземем, добруването си, което всъщност е най-вече наша отговорност.

Още...

Как се разболяваме и как се оздравяваме: здравето е много повече от здраво тяло

Разболяваме се всеки път, когато (се) лъжем, дори на дребно. Когато от вълшебници се смаляваме в хора, които не вярват в себе си, не се осмеляват да обичат и да бъдат обичани с всички последствия от това.

Оздравяваме се винаги, когато казваме истината за това какво мислим и особено за това какво чувстваме. Когато осъзнаваме все повече силата си и значимата си роля в ежедневния житейски сценарий.

Разболяваме се, когато обвиняваме някого или нещо за живота си и така превръщаме себе си в жертви. Когато се страхуваме от своята различна чувствителност и насила подменяме вижданията и усещанията си с чужди представи и страхове.

Оздравяваме се, когато решим да поемем отговорност за себе си и за начина, по който живеем живота си. Когато открием своя ритъм и се осмелим да го следваме извън матрицата на „няма време“.

Разболяваме се, когато си отказваме да творим. Когато възпрепятстваме и другите в стремежа им да се себеизразяват по свой си, уникален начин.

Оздравяваме се, когато растем и увеличаваме светлината във всичко, до което се докосваме с мисъл, поглед, дума, жест. Когато се помиряваме с различността (си) и отвъд нея проглеждаме за онова, което ни свързва в едно цяло.

Разболяваме се, когато започваме война с нещо или с някого, подлъгани от страхове за недостиг, глад, болести и свършек на света. Когато доброволно, осъзна

Още...

Габър, Hornbeam. Как да си направим жива вода: от изтощение към вдъхновение

Първата и решаваща стъпка към това да променим живота си е да започнем да го гледаме с други очи.

Ако наблюдателят е част от експеримента, както твърди съвременната физика, то тогава е добре да се запитаме как ние самите наблюдаваме – не само чуждия, но и собствения си живот. Дали сме вдъхновени и добронамерени поддръжници на собствените си усилия или водим явна и скрита подривна дейност в живота си, в дома си, в тялото си?

Ние, хората, сме изтъкани от противоречия, които по парадоксален начин ни помагат да намираме и да поддържаме баланса в живота си. Стремим се към сигурност, но същевременно имаме нужда от разнообразие, от обновяване, и то всеки ден. Опитите да се подсигурим, като изключим всяка (евентуална неприятна) изненада по пътя си, изцеждат жизнените сокове на ежедневието ни, превръщат ни от танцьори „свободен стил“ в роботи, които механично маршируват, изключили съзнанието си за неравноделните и непредвидими импулси на сърцето. А еднообразието, рутината са едни от най-големите врагове на жизнеността. Когато попаднем в техен плен, неусетно губим енергия, черпим от резервите си, без обаче да ги обновяваме и зареждаме.

Промяна, а не подмяна. Човек и добре да живее, рано или късно трябва да се промени. Често обаче бъркаме този вътрешен зов за промяна с външна подмяна – на партньор, работа, дом. Търсим разнообразие отвън, а отвътре си оставаме същите. И неизбежно скоро отново сме неудовлетворени, гладни и търсещи...

Още...


Страница 2 от 10

Iliana Smilyanova

Тази книга предоставя на читателя възможност, с помощта на символите в ТАРО, да потърси, да открие и да използва вътрешни, висши опорни точки, светли ориентири в своето житейско пътуване - през съответните ден, месец, година, при търсене на отговора на актуален въпрос, при процес на себепознание и самоанализ, при стремеж към синхронизиране на вътрешните и външните условия и процеси...

Последвайте себе си в това пътуване навътре. Защото всяко пътуване е пътуване за завръщане.