Животът намира много начини да ни подпомогне в себеизследването и себеразвитието.  Един от тези начини, за който може би вече сте чували, е свързан с... хората, които срещаме по Пътя си. И особено с нашия партньор. Да, наистина не е нужно да отиваме далече – отговорът винаги е редом с нас.

В живота си ние си взаимодействаме с хора – кратковременно или постоянно. С краткото взаимодействие всичко е ясно: това може да бъде бързо запознанство, например да общуваме с някого в транспорта или по работа. Това са онези хора, с които се сблъскваме рядко и за които не мислим в по-голямата част от времето си. Въпреки че, ако внимателно наблюдаваме и това общуване, можем да открием за себе си много интересни и важни неща.

Постоянното общуване подразбира общуване с човек в продължение на дълго време, ежедневно, ежеседмично или дори по-рядко – но във всеки от тези случаи чувстваме емоционална връзка с този човек. Когато мислим за него, той предизвиква у нас определена реакция. Ако тя е положителна, то това е страхотно, а когато нещо у този човек не ни се харесва, то тук вече има място негативното емоционално вкопчване.

Съдбата/Вселената/Животът ( нужното да се подчертае) насочва към нас тези хора, от които ние можем и трябва да научим нещо нужно за нашето осъзнаване, откриване, развитие и израстване. И колкото по-близък ни е този човек и/или колкото по-силно е противопоставянето, толкова по-важна е неговата роля в живота ни. И вероятно онагледява точно това, за което трябва да се замислим най-напред.

Най-ярко и значимо ни отразяват нашите партньори. И хората, с които прекарваме най-голяма част от времето си. В самия живот е заложен дългосрочен план за самоусъвършенстване. Ние можем нещо да харесваме и нещо да не харесваме у тези хора. Ние може да не искаме да общуваме с някого, но Вселената е устроена съвършено. В живота няма нищо случайно. И във всеки човек, срещнат по Пътя ни, има частица от нас самите.

Възможно е да не се съгласите и да започнете да твърдите, че точно този човек не е добър и че точно у вас няма това, което толкова не ви се харесва у него...

Древните традиции предполагат, че действието на молитвата е свързано не с думите, произнасяни от молещия се, а с нещо друго.

След редактирането на Библията през ІV век нещо, което е лежало в основата на езика на молитвите, се е оказало изгубено, запазили са се само думите. Впоследствие мнозина са се уверили, че силата на молитвата е именно в начина на произнасяне на думите. Откровенията на текстовете, отнасящи се към древни периоди, отново и отново ни напомнят, че в самото съчетаване на гласни и съгласни не се крие никакъв магически код, отварящ вратата към други измерения.

Тайната на молитвата не е в похвалните думи, не е в речитатива, не е в периодичното повторение на всевъзможни „да бъде” или „да дойде”.

Свитъците от Мъртво море ясно говорят за това, че главното в молитвата е намерението, тоест ако думите „се произнасят само с устата, те са мъртъв кошер, който не ни дава мед”.

Неизреченото слово

Силата на молитвата се състои в това, което е невъзможно да се предаде в речта или на хартия – в чувството, с което произнасяме молитвените формули.

Именно чувството, с което се молим, отваря пътеки, водещи към притежание на сили, видими или невидими.

Древните текстове недвусмислено посочват този важен елемент на общуване с вселената. Игуменът на тибетския манастир, който насочи вниманието към значението на чувството в молитвата, само потвърди моите собствени изводи.

На моя въпрос за това какво се случва в душите на хората, когато те се молят, игуменът отговори с една дума: чувство!

Външната проява на молитвата, която наблюдавахме в Тибет – четене, песнопение, определени движения на тялото, служат за изразяване на чувствата. По-нататък, развивайки своя отговор, игуменът добави, че чувството не е просто един от факторите в молитвата. Той подчерта, че чувството Е молитвата!...

В съвременния свят има достатъчно голям неосъзнат емоционален заряд, който периодично се стреми да се освободи чрез различни социални и климатични събития. Всеки човек се явява в по-голяма или по-малка степен носител на този заряд и разбирането на свързаните с това вътрешни процеси и механизми може значително да подобри живота ни в много отношения.

1. Всеки емоционален опит винаги има две съставни части:

История, която поражда този емоционален опит.

Енергия, стояща зад този опит, поток на усещанията, който го съпровожда.

Ние твърде често, привързани към нашите емоции, попадаме в капана на нашите истории и с това усилваме енергията, лежаща в основата на подобни преживявания, и само усложняваме проблема. Никакъв интелектуален подход не може да разреди блокирания енергиен поток, лежащ в основата на емоциите и на интензивните преживявания. Затова интелектуалните подходи (безкрайните разговори и оплаквания например) са практически безполезни при решаването на емоционални проблеми.

Ако насочим вниманието си към енергията, пораждаща подобни преживявания, то това ще отвори възможност за бързо и дълбоко емоционално освобождаване.

2. Има два типа неефективни емоции:

Предвиждащи емоции.

Натрупани емоции.

Предвиждащите емоции са резултат от нашите фиксирани очаквания и са опит насилствено да се предизвикат желаните от нас резултати. Освен това, те възникват от болезнените фантазии относно това какво не се е случило, защо не се е случило, колко лошо ще завърши всичко и т.н. Всичко това създава филтър, своеобразни слънцезащитни очила: всичко, което се вижда, се възприема в една и съща тоналност и цвят.

Натрупаните емоции са всички емоции, които не са напълно преживени в миналото, което води до образуване на застояла блокирана енергия. Тази блокирана енергия скрито задържа и саботира нашия живот и самореализация. Бягството от пълоценно изживяване на собствените емоции има реални и не особено позитивни последствия...

„Способността да загубиш контрол над себе си в подходящо време и на подходящо място е признак на зрялост.” Александър Лоуен

Един необичаен провокативен въпрос битуваше напоследък в интернет пространството – „На колко години изгубихте естествеността си?”.

За да изгубим нещо, първо трябва да го притежаваме. Всяко дете притежава естествена дарба – смелостта да бъде себе си, да изразява чувствата и желанията си, поривите на душата си. Кога загубваме този дар и какво ни струва тази загуба? Какво трябва да забравим, от какво трябва да се откажем, за да си припомним отново свободно и без страх себе си и да преминем отвъд вторичната, изкуствена, наложена уж отвън представа за „нормалност”?

Кой от нас е „нормален” в буквалния смисъл на тази дума? Кой от нас отговаря дори и формално на средностатистическата представа за „нормален” човек? Всеки е уникален и неповторим „пъзел” от физически, психологически, умствени, емоционални параметри, светоглед, биография, дарби и страхове, сили и слабости, гордост и предразсъдъци, върхове и падения, симпатии и антипатии...

Стремежът да се напаснем, да натикаме себе си в една изкуствено създадена „нормална” представа може да се превърне в мъчителен, често непоносим за душата процес, в изграждане на вътрешен затвор, в който сме и надзирателят, и затворникът и в който понякога неусетно, но сигурно зрее бунт за свобода...