Случва се в едно семейство или партньорство единият от двамата да е по-симпатичен, а другият като че да обира негатива на двойката. Добре е да си даваме сметка, че партньорската енергия е общо дело и че няма как единият да бъде само доброто, а другият – само лошото ченге. Недолюбваният често е опора на онзи, който печели симпатиите. И често именно той води трудните общи битки, които по-симпатичният избягва на всяка цена. Всъщност на висока и за двамата цена.

Надали има семейство (партньорство), в което да няма проблеми, разпри, търкания. И слава Богу, тъй като те могат да бъдат двигател за развитие на отношенията – онагледяват проблемите, помагат натрупаното напрежение да излезе наяве, подтикват всеки да изплюе камъчето и да сподели къде и какво го сърболи, какво му е в повече и какво не му достига. И най-вече правят нас и отношенията помежду ни честни.

Но колко често се караме с партньора си не заради нас самите, не заради нашите желания, нужди, възгледи, а заради желанията и настроенията на други (близки и далечни) хора, на които ние позволяваме да се вклинят помежду ни и (волно или неволно) да влошат семейната атмосфера?

Човек не е това, което си мисли. Той е това, което крие. Казал го е Андре Малро.

Всеки от нас е книга с много истории и герои. Тъжни и весели, успели и провалени, гневни и милостиви, честни и лъжовни, удовлетворени и недоволни, щедри и стиснати, симпатични и отблъскващи, благи и жестоки. Това многообразие прави една книга интересна и търсена. И най-вече – истинска.

Всяка сутрин в огледалото ни поглеждат хем познати, хем непознати очи. Нашите собствени. Ние никога не можем да се опознаем докрай, да предвидим реакциите си, симпатиите и антипатиите си. Да контролираме изцяло себе си и живота. Никога не можем да знаем със сигурност как ще се чувстваме със себе си в края на този ден, къде ще ни отведе той, с кого ще ни срещне и с кого ще ни раздели. Животът е приключение с неочакван край, а вълнението и вдъхновението са съставки, които го правят интересен и вкусен. И най-вече – истински.

Понякога се чувстваме добре в собствената си компания, гордеем се и сме доволни от себе си. Понякога сме неприятно изненадани и разочаровани, недоволни и гневни – пак на себе си. Но винаги сме си ние. И в сянката, и в светлината си. И да се научим да не отричаме и да не загърбваме части от себе си е труден, но важен човешки урок. Да се научим да не се предаваме и да не предаваме себе си...

От всички беди най-голямата е да нямаш мяра. Лао Дзъ

Да оползотвориш времето си и да си свършиш работата е ценно умение и наистина важна цел. Но днес сме създали и робуваме на култ към заетостта. Към това да си в непрекъснато движение, да не спираш да мислиш, да говориш, да работиш, да пазаруваш, да изхвърляш, да се храниш, да (се) чистиш, да обсъждаш, да осъждаш. Да (си) нямаш работа е синоним на провал, да не правиш нищо – на мързел и безотговорност, да не пазаруваш (особено най-модерното) – на неуспех и изостаналост, да не изказваш мнение – на неосведоменост и задръстеност.

Поздравяваме се с въпроса: Какво правиш? Обвинително и подозрително питаме: Ти нямаш ли си работа? Какво се мотаеш? Какво още чакаш? Още ли не си... Или с прикрита гордост съобщаваме: Бързам, нямам време! Как ще ми стигне времето! Нямам време да се обърна! Ако знаеш само колко съм зает!...

Калуна, Heather. Лек за самота

Статия от поредицата Освободи себе си* с Цветята на Бах

Всеки от нас има естествената потребност да търси близост с хора – сродни души, с която да споделя радости и тъги, успехи и трудности, дни и нощи.

В това търсене обаче често забравяме, че човекът, с когото със сигурност ще прекараме целия си живот, от първия до последния си дъх, сме ние самите. От началото до края на този си житейски път ние сме неизменно в собствената си (приятна или не) компания. И онова, което трябва да направим за себе си, можем да очакваме, но не и да получим от някой друг. Именно тази връзка – със самия себе си, с душата, с личността, с тялото си, е жизнено важна. Защото нейното качество предопределя качеството на връзките, които създаваме с другите, баланса между даване и получаване, в който участваме, дълбочината и ценността на обмена, който създаваме с всички останали.

Понякога, временно или трайно, по една или друга причина, ослепяваме за себе си и оглушаваме за вътрешния си глас. Тогава ожадняваме за внимание отвън, огладняваме за одобрение и потвърждение от другите на собствената ни значимост. Стремим се непрестанно към нечия компания, обръщаме неуморно темата и разговора към себе си и своите проблеми, търсим вниманието на другите и надценяваме значимостта, която имат за тях нашите истории и вълнения. Настойчиво търсим слушатели, но самите ние забравяме да изслушваме. Забравяме ние да (си) обръщаме внимание. И така, нарушавайки баланса между даване и получаване, отдалечаваме другите от себе си. Бягайки от самотата, затъваме в нея. Губим интереса на другите – защото самите ние преставаме да бъдем интересни на себе си. Преувеличаваме вълненията и нуждите си – защото вътрешно омаловажаваме себе си. И търсим отвън онова утвърждение и благост, които можем да получим само отвътре.

В целебната система на Цветята на Бах есенцията, която хармонизира това състояние, е Калуна, Heather. Ето какво казва за нея Едуард Бах: „За онези, които винаги търсят и се нуждаят от нечия компания, тъй като им е необходимо да обсъждат собствените си дела с някой друг, без значение кой би бил той. Те са много нещастни, ако трябва да бъдат сами за определено време.”...