С какви действия човек отслабва сам себе си и разпилява своята жизнена енергия:

1. Незавършени, недоведени докрай дела.

Всеки път, когато се захванеш с някаква работа, когато започнеш нещо, но не го доведеш докрай, се губят напразно не само материални ресурси. В психиката, като в компютър, остава да виси незатворен процес, който не се осъзнава, но през цялото време поглъща внимание и сили.

Към това спада: да дадеш обещание и да не го изпълниш, да имаш дългове, да се натовариш свръх силите си.

2. Да лъжеш себе си и другите.

Когато човек лъже, му се налага да губи много енергия за поддържане на измислените образи. Освен това се изкривява потока между чакрата на гърлото и чакрата на сърцето. Затова казват: „не си криви душата”. От лъжата тя действително се изкривява.

Какво следва да се изкорени: лицемерието, самоизмамата, опитите да изглеждаш такъв, какъвто не си...

Една от най-големите радости е да можем да бъдем в услуга, да служим на личното и на общото благо, да бъдем полезни. Всеки от нас, осъзнато или не, е чувствителен към нуждите на околните, на ближния, и се стреми да му помогне. Изразът „човек за човека е брат” е метафора само донякъде – в голяма степен той буквално изразява истинското родството между нас.

Неслучайно обаче ние имаме граници помежду си (кожата ни, стените на дома ни, границите на града, на държавата, на континента ни) – всеки от нас съществува и като самостоятелна единица, за която е жизнено важно да е в хармония със себе си и със средата, която я заобикаля. В рамките на своите лични граници всеки един от нас е пълноправен владетел на едно своеобразно уникално кралство. И право и дълг на всекиго е да умее добре да се грижи за това кралство – и за неговите поданици (идеи, представи, мисли, чувства, емоции, действия, органи и клетки)...

Поредният декември. Не един такъв има в живота ни. И помним него – не толкова числото на годината, което се сменя непрестанно. Декември – месец на празници: студентски, рибни, служебни, лични, семейни, земни и духовни... Месец на срещи, на споделяне, на даряване, прегръщане, пазаруване, на готвене и хранене – на тялото и на душата... Но и месец на равносметка, в който затваряме и отваряме годишната врата, за да прекрачим прага. Месец, в който можем да попитаме себе си за всичко, което ни интересува. И да се ослушаме за отговора, който никой друг не може да ни даде.

Отговорете пред себе си. Непременно писмено. Писането прави нещата бавни и забавни – ако сме достатъчно търпеливи. И ни вади от шаблона на прибързания механичен отговор. Няма верни и грешни отговори. Има честни и престорени. И най-важното, както е казал Достоевски – не лъжете сами себе си...

Все по-често срещаме и опознаваме една различна и обновяваща се представа за времето – не като линейно, последователно съществуващо състояние, а като едновременност, която включва в себе си и минало, и настояще, и бъдеще.

Нагледен пример за това може да бъде която и да е книга – когато я държим в ръцете си, тя вече съдържа едновременно цялото съдържание, от началото до края. То вече се е „случило”. Но за да го познаем и разберем, да го асимилираме е необходимо да преминем през книгата последователно, страница по страница, линейно – така, както е необходимо на нашата временна, човешка природа.

Във времето ние разполагаме неотменно винаги с най-точния момент за действие – сегашният. Единственият възможен. Но тъй като човекът е многопланово (духовно, душевно, мисловно, емоционално, телесно) същество, негов е изборът да преживее настоящия момент цялостно, осъзнато и максимално продуктивно или да разедини мислите, чувствата, действията си – и така „да разпръсне” себе си във времето...