Живеем във все по-забързано време, в което хем „нямаме време за губене”, хем разполагаме все по-малко с времето си. И със себе си. Възприемаме и прилагаме най-вече западната представа за времето – която е количествена. Колко е часът? Кога ще пристигна? Докога ще (те) чакам?! Колко време ми остава?! Тичаме през глава и често се налага да се връщаме обратно, да (се) догонваме. Закъсняваме, защото бързаме! Прибързването се превръща в причина за пропускане на точния момент.

Защото едновременно с количеството времето има и друга, по-източна, по-скрита и дълбока страна. То притежава качество. Какво е времето? За какво е подходящо? Накъде ме води? Заложено е в народната мъдрост: „Всяко нещо – с времето си.”...

Бързата, понякога светкавична реакция е ценно умение. И като всяко качество се превръща в недостатък, когато напусне златната среда или стане самоцел.

Изначално идваме от измерение, в което всичко е едно и раздвоение не съществува. Там няма нужда от избор, времето не тече в една или друга посока и всичко просто е. Но още с поемането на първия си дъх попадаме в свят на разединение и на различни проявления на единното. И го напускаме едва с последния си дъх.

Докато живеем в това двуполюсно състояние, нуждата от избор става неделима част от нашето битие. Чрез изборите си ние се самоопределяме, опознаваме, утвърждаваме и отричаме, вплитаме своята индивидуална нишка в общата тъкан на всичко съществуващо и така предопределяме пътя си. Нашия индивидуален – и общия. Умението да взимаме уверено решения, да преценяваме вярно, да отсяваме плюсовете и минусите, ползите и загубите е ценно и се развива цял живот...

Умението да се грижим за онези, които обичаме, е вродено, неотменно човешко качество и стремеж. Да се свързваме един с друг е целебно и зареждащо преживяване, стига да не загубим здравата дистанция помежду си и да не навлезем в блатната територия на зависимостта, обвързването и дори обсебването – макар и привидно с най-добри намерения. Както казва поговорката, злото е в крайностите, а доброто – в златната среда.

Майката и мащехата живеят не само в приказките, а у всекиго от нас – и въпрос на желание и осъзнат избор е да дадем в отношенията си поле на изява на едната или на другата. Обикновено свързваме поведението тип „мащеха” с жестокосърдечие, студенина, липса на обич, на нежност и на загриженост. Но това е само едната, по-видима страна на такова отношение. Не по-малко вредни и задушаващи могат да бъдат вкопчването и свръх обгрижването.

В Цветята на Бах лек за това състояние носят сините цветове на Цикорията. Синьото е цветът на истината. А истината ни прави свободни. Ето как Едуард Бах представя нуждата от тази есенция: "За онези, които са твърде ангажирани с нуждите на другите. Те имат склонността да бъдат свръх загрижени за деца, роднини, приятели и винаги намират нещо, което трябва да бъде поправено. Те постоянно и с удоволствие коригират това, което считат за грешно. Желанието им е тези, за които се грижат, да бъдат близо до тях."

Да изразяваме по своему, открито и естествено своите вълнения, своите мисли и чувства е важно условие за хармония и за създаване на истинска, неподправена връзка с източника, със себе си и с другите. И основна предпоставка за здраве - на всички нива. Тъгата, противоречията и тревогите, редом с радостта, съгласието и спокойствието са наши спътници, равноправни и пълноценни участници в емоционалния и мисловния ни свят...